Притча за тухлата

Млад преуспял мъж карал бързо новата си кола.Търсел място за паркиране и с голяма скорост профучавал между паркираните автомобили. Изведнъж тухла се блъснала в страничната врата.

Той натиснал спирачката и ядосан скочил от колата. Грабнал и разтърсил детето, което било хвърлило тухлата.

—  Какво си мислиш, че правиш? Защо ти трябваше да хвърляш тухла по колата ми? Това е съвсем нова кола и поправката й ще струва маса пари! За какъв дявол го направи?

— Моля ви, господине, простете ми. Извинете, не знаех какво друго да направя. Хвърлих тухлата, защото иначе никой нямаше да спре.

По бузите на момчето се търкулнали сълзи, когато посочило паркираната кола.

— Там е брат ми. Той се измъкна от преградата и падна от инвалидната си количка, сега не мога да го вдигна — хлипайки, момчето попитало. — Ще ми помогнете ли? Той се нарани и е твърде тежък за мен.

Силно развълнуван, мъжът се опитал да преглътне растящата в гърлото му буца. Той вдигнал младежа в количката му, извадил носната си кърпа и изчистил драскотините и охлузванията, проверявайки дали всичко е наред.

— Благодаря и Бог да ви благослови — казало с благодарност момчето.

Мъжът гледал как то бута количката на брат си по пътя към дома. После се върнал при колата си много, много бавно. Така и не поправил страничната врата. Запазил вдлъбнатината, за да му напомня да не преминава през живота прекалено бързо, така че да не се налага някой да хвърля тухли, за да му привлече вниманието.