Защо скърбим за хора, които не познаваме?*

Смъртта на кралица Елизабет II предизвика масова скръб по целия свят – от публични събирания пред Бъкингамския дворец в Лондон и съболезнователни телеграми от световни лидери до проявите на съпричастност на обикновени хора, които изразяват мъката си и пишат какво е означавала тя за тях в социалните мрежи. Разбира се, по-голямата част от тях никога не са я срещали през живота си. Това означава ли, че мъката по някого, когото не познаваме, е различна от мъката за близък човек?

Има някои прилики и някои явни разлики.

Защо изпитваме мъка?

Когато тъгуваме за загубата на някого, чувствата, които изпитваме, са свързани с размисъл върху връзката и привързаността ни, която сме имали и която вече не съществува физически.

Въпреки че кралица Елизабет II не е част от семейният ни кръг, много от нас са „израснали“ с нея. По време на нейното 70-годишно управление тя е била част от живота ни – част от живота на нашите баби и дядовци, на родителите ни, а сега и на нашия. Това е пример за връзката между поколенията. Ние, колективно и чрез поколенията, се чувстваме така, сякаш я „познаваме“.

Освен това светът бе подготвян за смъртта ѝ – заради напредналата възраст на кралицата, здравословните ѝ проблеми, а и много медии писаха какво ще се случи след това. Така постепенно се формира това „опознаване” и скръбта, на която днес сме свидетели, много наподобява на скръбта към човек, който е бил част от живота ни и сега сме го загубили.

С какво е по-различна тази мъка?

Мъката за публична личност, която не познаваме, може да бъде съвсем различна. Първо, защото ни липсва тясната връзка с тази личност – нямаме споделени преживявания, лични анекдоти, нямаме тези  преплетени спомени, върху които да разсъждаваме. Тъй като този човек е извън кръга ни, е трудно да си създадем представа кой всъщност е бил и какво означава той за нас. Затова ние следваме колективната скръб, която общността оформя.

Оспорвана скръб

Тъй като повечето от нас не са познавали кралицата лично, нашето възприятие за нея – нейните качества, нейната личност – не се основава на факти. Например начинът, по който един човек я помни, много зависи от неговата възраст, политически възгледи и дори как се е оформял мирогледът му под влиянието на колониализма.

В социалните медии – в Обединеното кралство и в Британската общност, се води битка за това как ще бъде запомнена кралица Елизабет II. Затова и реакциите по повод смъртта ѝ се различават. Това повдига въпроси дали ни е позволено да скърбим, кой може да изрази скръбта си и дали изобщо скръбта е уместна.

Ролята на медиите

Медиите играят съществена роля в това как скърбим и как даваме израз на чувствата си. Новините около здравословното състояние на Нейно величество се актуализираха постоянно, което бе сигнал, че обществеността е подготвяна за нейната кончина.

Когато тя настъпи, последва разгръщащо отразяване на обществената скръб, което може да бъде отключващ фактор за някои. За хора, които са загубили любим човек, наскоро или дори преди години, това непрекъснато медийно отразяване предизвика спомени за загуба в семейството или в близкото обкръжение - локдауните и мерките за ограничаване на пандемията може да са ги лишили от възможността да осигурят адекватна грижа или да присъстват лично на погребение.

Така че този 24-часов цикъл на новини и актуализирането на всеки един етап от болестта, кончината и сбогуването с кралица Елизабет II може да отключи нашите собствени спомени за преживяна загуба.

* Авторът Сара Уейланд е акредитиран социален работник по психично здраве и здравен изследовател. Тя е старши преподавател  в бакалавърската програма по социални дейности в Университета на Нова Англия (UNE) в Сидни. Текстът е публикуван в The Conversation.

Превод и редакция Светлана Тодорова-Ваташка