Кралица Елизабет II – лидерът, който преведе британската монархия в 21 век*

Когато покойният историк сър Бен Пимлот се зае с биографията ѝ от 1996 г., колегите му изразиха учудване, че той изобщо смята кралица Елизабет II за достойна за едно такова сериозно изследване. И все пак преценката на Пимлот се оказа правилна и макар малко учени да последваха примера му, политическата роля на монархията получи внимание в творческите изкуства.

Филмът на Стивън Фриърс от 2006 г. „Кралицата“ показа нейната дилема след смъртта на принцеса Даяна. Сценичната пиеса на Питър Морган „Публиката“ показва седмичните срещи на монарха с нейните министър-председатели. И тя е представена в общо взето положителна и симпатична светлина както от аплодирания драматичен сериал на Netflix „Короната“, така и дори в спекулативната пиеса на Майк Бартлет „Крал Чарлз III“ за трудностите, които нейният наследник би имал.

Управлението на Елизабет е забавен резултат от кризата с абдикацията от 1936 г., определящото кралско събитие на 20 век. Неочакваната абдикация на Едуард VIII издига неговия срамежлив, заекващ по-малък брат Алберт на трона като крал Джордж VI. Малко след това той беше накаран в ролята на лидер на нацията през Втората световна война.

Войната беше най-важното формиращо преживяване за по-голямата му дъщеря, принцеса Елизабет. Нейният опит като автомонтьор в ATS (спомагателна териториална служба – женската армейска служба) ѝ позволи законно да твърди, че е участвала в т. нар. народна война.

Опитът ѝ даде по-естествен щрих, отколкото който и да било от нейните предшественици. Когато през 1947 г. тя се омъжи за Филип Маунтбатън – който стана херцог на Единбург (и почина през април 2021 г. на 99-годишна възраст) –  сватбената им церемония беше приета като възможност да освежи националния живот, все още в хватката на следвоенните икономии и нормиране.

Елизабет II наследи монархия, чиято политическа власт постепенно намаляваше от 18 век, но чиято роля в обществения живот на нацията изглеждаше, че е станала все по-важна. От монарсите през 20 век се е очаквало както да изпълняват церемониални задължения с подходяща сериозност, така и да се разведрят достатъчно, за да споделят и да се наслаждават на вкусовете и интересите на обикновените хора.

Сложната коронация на кралицата през 1953 г. постига баланс между двете роли. Древната церемония може да бъде проследена до саксонския произход на монархията, докато решението ѝ да позволи предаването ѝ по телевизията я пренесе в дневните на обикновените хора с най-новите съвременни технологии. Отсега нататък кралският церемониал трябваше да бъде демократично видим, като по ирония на съдбата стана много по-добре хореографиран и по-официален, отколкото когато и да било преди.

Кралицата продължи да революционизира обществените възприятия за монархията, когато по настояване на лорд Маунтбатън и неговия зет, телевизионния продуцент лорд Брабърн, тя даде съгласието си за филма „Кралското семейство” на BBC от 1969 г. Това беше забележително интимно представяне на нейния семеен живот, показвайки я на закуска, правейки барбекю в Балморал и отскачайки до местните магазини.

Официалната церемония на Чарлз по неговата инвеститура като принц на Уелс на 1 юли 1969 г. в замъка Карнарвън, друго кралско телевизионно събитие, беше последвано през 1970 г. от решението на кралицата да наруши протокола и да се смеси директно с тълпите, които бяха дошли да я видят по време на посещение в Австралия и Нова Зеландия. Тези „разходки“ скоро се превърнаха в централна част от всяко кралско посещение.

Връхната точка на популярността на кралицата в средата на управлението дойде с празненствата по повод Сребърния юбилей през 1977 г., когато страната беше облечена в червено, бяло и синьо на улични партита в стил Деня на VE. Тя е последвана през 1981 г. от огромната популярност на сватбата в катедралата „Сейнт Пол” на принц Чарлз с лейди Даяна Спенсър.

Време на изпитания 

Следващите десетилетия се оказаха изпитания. Споровете в началото на 90-те години за освобождаването на кралицата от данък върху доходите принудиха Короната да промени финансовите си договорености, така че да плаща като всички останали британски поданици. Клюките и скандалите около по-младите кралски особи – разводите на принц Андрю, принцеса Ан и – най-вредното от всички – принц Чарлз, превърнаха 1992 г. в annus horribilis (ужасна година – бел.р.), както я нарече кралицата.

Разкритията за страданията, които принцеса Даяна бе претърпяла по време на брака си, представиха на обществото много по-различен и по-малко симпатичен образ на кралското семейство, който изглеждаше оправдан, когато кралицата нетипично погрешно прецени общественото настроение след смъртта на Даяна през 1997 г. Инстинктът ѝ беше да последва протокола, оставайки в Балморал, задържайки внуците си при себе си.

Това изглеждаше твърде бездушно за публиката, жадна за открити прояви на емоции, които биха били немислими в по-младите дни на кралицата. „Къде е нашата кралица?“ поиска The Sun, докато Daily Express я призова: „Покажете ни, че ви е грижа!“ настоявайки тя да наруши протокола и да лети с Union Jack наполовина над Бъкингамския дворец. Никога след абдикацията популярността на монархията не е падала толкова ниско.

Хваната за кратко извън тенденциите на времето, кралицата много скоро си върна инициативата, като се обърна към нацията по телевизията и наведе глава пред погребалния кортеж на Даяна по време на интелигентно замислена и хореографирана телевизионна служба.

Степента, до която тя бързо си възвърна обществената подкрепа, беше показана от огромния, макар и неочакван, успех на нейния Златен юбилей през 2002 г., който беше открит от невероятната гледка на Брайън Мей, изпълняващ соло на китара на покрива на Бъкингамския дворец. По времето, когато Лондон беше домакин на Олимпиадата през 2012 г., тя вече беше достатъчно уверена в позицията си, за да се съгласи да се появи в запомнящо се камео в церемонията по откриването, когато скочи с парашут на арената от хеликоптер в компанията на Джеймс Бонд.

Политически изяви 

Кралица Елизабет държи короната над партийната политика, но винаги е била напълно ангажирана с политическия свят. Твърдо вярваща в Британската общност, дори когато нейните собствени министър-председатели отдавна бяха загубили доверие в нея. Като неин глава тя посредничи при спорове между страните-членки и предоставяше подкрепа и насоки дори на лидери на Британската общност, които бяха силно против нейното собствено правителство на Обединеното кралство.

Нейните министър-председатели често отдаваха почит на нейната политическа мъдрост и знания. Това бе резултат както от дългогодишния ѝ опит, така и от усърдието ѝ в четенето на държавни документи. Харолд Уилсън (британски политик от Лейбъристката партия, служил като министър-председател в два мандата – бел.р.) отбеляза , че да присъстваш на седмичната аудиенция неподготвен е все едно да те хванат в училище без домашно. Широко разпространено е мнението, че отношенията ѝ с Маргарет Тачър са трудни .

Кралицата и херцогът на Единбург понякога възразяваха срещу политическата употреба от правителствата. През 1978 г. те бяха недоволни, когато са принудени от тогавашния външен министър Дейвид Оуен да приемат румънския диктатор Николае Чаушеску и съпругата му в Бъкингамския дворец.

Кралицата можеше да действа с много положителен ефект в международните отношения, като често осигуряваше церемониално и публично утвърждаване на работата на своите министри. Тя установи добри отношения с редица от американски президенти, особено с Роналд Рейгън и Барак Обама. Показателно е нейното държавно посещение през 2011 г. в Република Ирландия, когато тя удиви своите домакини, като се обърна към тях на галски. Визитата е модел за това как едно държавно посещение може да има позитивно въздействие.

Тя дори успя да игнорира личните си чувства по повод убийството на лорд Маунтбатън през 1979 г., за да предложи сърдечно „добре дошъл” на бившия командир на ИРА Мартин Макгинес, когато той встъпи в длъжност през 2007 г. като заместник първи министър на Северна Ирландия.

Само от време на време и за твърде кратко кралицата позволяваше на собствените си политически възгледи да изплуват на повърхността. Пример за това е посещението ѝ на Лондонската фондова борса след финансовата катастрофа през 2008 г., когато тя рязко попита защо никой не е предвидил това.

През 2014 г. нейният прецизно формулиран призив към шотландците внимателно да обмислят гласуването си на референдума за независимост беше широко – и очевидно правилно – изтълкуван като намеса от името на Съюза. В навечерието на конференцията на ООН COP26 през 2021 г. в Глазгоу, от която тя трябваше да се оттегли по здравословни причини, беше чута да изразява раздразнение от липсата на политически действия по извънредната ситуация с изменението на климата.

Последни години

С наближаването на десетото си десетилетие тя най-накрая започна да забавя темпото, като делегира повече от официалните си задължения на други членове на кралското семейство – дори ежегодното полагане на венците в кенотафа на Възпоменанието, докато през май 2022 г. тя делегира на принц Чарлз важното церемониално задължение – речта от трона по време на тържественото откриване на Парламента.

Тя обаче запази способността си да се издига до криза. През 2020 г., когато пандемията от COVID-19 намаля, кралицата, в рязък контраст със своя министър-председател, се обърна към нацията от изолацията в Уиндзор със спокойно, добре преценено послание. Нейното кратко обръщение комбинира солидарност с британския народ с уверението, че „Ще се срещнем отново“ от военния хит на Вера Лин (песента от 1939 г. е хит по време на Втората световна война – бел.р.).

Десетилетието донесе и тъга. Нейният внук принц Хари и съпругата му Меган Маркъл се оттеглиха напълно от кралските задължения, причинявайки дълбока болка на кралското семейство. Тази болка се задълбочи, когато двойката обвини в жестокост, презрение и дори расизъм кралското семейство в интервю с Опра Уинфри , което беше гледано по целия свят.

Шокът от интервюто беше последван от смъртта на принц Филип, нейният съпруг и верен приятел 73 години, няколко месеца преди да навърши 100 г. На погребението му, което беше интимно, за да  отговори на ограниченията на пандемията, кралицата изглеждаше необичайно самотна дребна фигура. Тъй като здравето ѝ се влоши в месеците след смъртта на Филип, дълбоката скръб от загубата му стана твърде очевидна.

* Автор на биографичната статия за Нейно Величество, публикувана в The Conversation UK, е Шон Ланг, старши преподавател по история в Anglia Ruskin University. Заглавието е на Мениджър Нюз.

Превод и редакция Светлана Тодорова-Ваташка