В продължение на над три десетилетия политиката на Европейския съюз (ЕС) в областта на климата се оформя от едно просто убеждение: колкото по-бързо заменим изкопаемите горива с по-чисти алтернативи, толкова по-големи ще са нашите шансове да стабилизираме климата на планетата. Логиката зад нея остава разумна. Има обаче много какво да се желае по отношение на начина, по който тя се превръща в законодателство – институциите на ЕС изграждат регулаторните си рамки около едно-единствено технологично решение – електрификацията, за сметка на многообразието, иновациите и устойчивостта. Това в крайна сметка оформя стратегията за декарбонизация глобално, или както го нарича Ану Брадфорд от Колумбийския университет – „Ефектът Брюксел“.

Електрификацията е съществена част от всяка стратегия за декарбонизация. Възобновяемите енергийни източници съставляват все по-голям дял от световния енергиен микс и електрифицирането на домовете, транспортните системи и работните места ще доведе до значително намаляване на емисиите. Рязкото намаляване на разходите за батерии, които са жизненоважни за достъпността на електрическите превозни средства, ще помогне в този процес.

В този контекст инициативи като решението на Европейската комисия (ЕК) да обособи нов клас автомобили, за да направи достъпни електромобилите (Small Affordable Cars), и пакетът за 1,8 млрд. евро за зараждащата се индустрия за батерии (Battery Booster), които председателят Урсула фон дер Лайен подчерта в речта си за Състоянието на съюза, са добре дошли. Убеждението обаче, че едно технологично решение може да доведе до декарбонизация, пренебрегва редица важни икономически, индустриални и геополитически съображения.

Дискусиите за електрификацията често се фокусират върху транспорта, който генерира над една четвърт от емисиите на парникови газове в ЕС. Необходимо е обаче политиката в областта на климата да се стреми да намали емисиите по цялата верига на стойността – от зелената стомана и нисковъглеродните материали до производството на батерии. Такъв широкообхватен подход – все по-често отразяван в индустриалните стратегии по целия свят – съчетава климатичните амбиции с императива за дългосрочна устойчивост.

Дори когато говорим само за транспорта, настоящият подход на ЕС не отговаря на очакванията. В момента глобално има над 1,3 млрд. превозни средства по пътищата – 249 млн. само в ЕС – и не се очаква значителен спад през следващото десетилетие. Европейската политика за климата обикновено се фокусира върху замяната на автомобили с двигатели с вътрешно горене с електрически превозни средства, но дори при оптимистични прогнози европейският автопарк, камо ли световният, няма да може да бъде подменен достатъчно бързо, така че електрификацията сама по себе си да е достатъчна за значително намаляване на емисиите. Декарбонизацията на съществуващия автопарк ще изисква различни решения – например разширено използване на възобновяеми и синтетични горива.

Така очакваната мащабна замяна с електрически превозни средства също не отчита необходимостта от поддържаща инфраструктура. В Европа инфраструктурата за зареждане се разширява, но неравномерно. В много други страни и региони такава инфраструктура остава далечна перспектива, тъй като енергийните системи са все още крехки, а достъпът до електроенергия е ограничен. Не може да се очаква икономиките, които все още работят за осигуряване на надеждна и достъпна електроенергия за домове, училища и работни места, да въведат напълно електрифицирани транспортни системи в скоро време. Това на практика значи, че дори когато превозните средства се подменят, трябва да се предоставят опции като усъвършенствани хибриди и високоефективни двигатели с вътрешно горене.

Съществува и по-фундаментален проблем с едностранчивия стремеж на ЕС към електрификация. Регулаторните рамки, които наблягат на един-единствен подход, рискуват да ограничат конкуренцията и иновациите в други области, включително такива, които все още дори не си представяме. Иновациите произтичат от многообразието, а не от еднообразието, и неочаквани пробиви могат да се случат само ако политиците оставят пространство за тях.

Същото важи и за напредъка на съществуващите технологии. Резкият спад на цената на вятърната и слънчевата енергия – някога непосилно скъпи, сега най-евтините източници на електроенергия – отразява не само ефекта на субсидиите, но и глобалната конкуренция, особено от Китай. Азиатската страна е движеща сила в бързия напредък в няколко зелени индустрии, включително батерии, слънчеви панели, електрически двигатели и преработка на минерали, влияейки върху стратегиите за декарбонизация в световен мащаб.

Макар този пример да подчертава значението на приемствеността, той също така изтъква геополитическите уязвимости, които може да създаде един тесен подход към декарбонизацията. Зелените вериги за доставки, в които Китай сега доминира благодарение на последователна, всеобхватна и дългосрочна индустриална стратегия, са от решаващо значение за електрификацията. Последното нещо, от което ЕС се нуждае, е цялата му стратегия за декарбонизация да зависи от друга държава, особено от такава, която има история на използване на господството си за геополитически цели – например чрез налагане на контрол върху износа на редкоземни елементи. Климатичната политика трябва да намалява стратегическите рискове, а не да създава нови.

Геополитиката е само част от предизвикателствата. Редица икономически фактори – като високите цени на енергията, нарастващите производствени разходи, регулаторната сложност, несигурността във веригите на доставка и засилващата се конкуренция от субсидирани чуждестранни фирми – могат да увеличат натиска върху определени индустрии или производители. Знаем, че диверсификацията е от съществено значение за икономическата устойчивост; същото важи и за стратегиите за декарбонизация.

Последното съображение – слагането на всички яйца в една технологична кошница, е рисковано от фискална перспектива. По-гъвкав подход, който позволява пазарните сили да доведат до неочаквани иновации, предлага най-голяма надежда за прогрес във време, в което публичните ресурси са подложени на силен натиск.

Една стабилна политика в областта на климата трябва да отразява принципа на технологичната неутралност – политиците поставят конкретни цели, но оставят гъвкави пътищата за достигането им. Постигането на климатична неутралност до 2050 г. не подлежи на обсъждане, но би било самонадеяно да мислим, че сме открили единствения жизнеспособен път до целта. В края на краищата преди четвърт век никой не би могъл да предвиди днешните пробиви в областта на биогоривата и синтетичните горива. Регулаторите на ЕС трябва да признаят това и да разработят правила, които позволяват на различни технологии, стари и нови, да се конкурират по производителност.

Освен това политиката на ЕС в областта на климата трябва да отчете геополитическите реалности. В епоха на стратегическо съперничество, индустриални субсидии и фрагментация на веригите на доставка стратегия за декарбонизация, която увеличава зависимостите и отслабва индустриалната база на Европа, е несъстоятелна. Ако ЕС иска да постигне своите климатични цели, без да жертва сигурността или конкурентоспособността си, той трябва да се откаже от едностранната регулаторна логика в полза на гъвкавостта и прагматизма. Изборът е между климатична амбиция, която работи, и съществуваща климатична стратегия, която твърде лесно може да се провали.