Едно от най-впечатляващите постижения на сегашното поколение технологични олигарси е, че те са „хакнали“ не само компютрите или софтуера, но и самата институционална форма на компанията от XX век.

В своя идеално-типичен вариант публично търгуваната корпорация разделя собствеността от контрола. Макар акционерите да не управляват пряко компанията, те запазват канали, чрез които могат да комуникират с мениджърите, отговорни за управлението на тяхната инвестиция, и да ги държат отговорни. Те също така могат да се опитат да се координират помежду си, да организират други акционери, за да окажат натиск върху Съвета на директорите, а в крайни случаи, дори да гласуват за отстраняването на главния изпълнителен директор.

С течение на времето обаче лидерите на дигиталния капитализъм започнаха да подкопават институционалните механизми на акционерната демокрация. Те правят това по три начина: чрез структурата на акциoнерния капитал, промяната на седалището на компаниите и индексните фондове. Неотдавнашното първично публично предлагане (IPO) на SpaceX на Илон Мъск – което, след като набра 75 млрд. долара, се превърна в най-голямото в историята – представлява апогея на този процес.

Наред с пресилените твърдения на Мъск за центрове за данни в Космоса и колонизирането на Марс IPO-то на SpaceX демонстрира и едно по-практично постижение в корпоративното инженерство. Чрез разновидност на структурата с два класа акции, въведена за първи път от Google при нейното IPO през 2004 г., Мъск контролира 85% от правата на глас – далеч над прага, необходим, за да гарантира позицията си като главен изпълнителен директор, главен технологичен директор и председател на Съвета на директорите. На практика това означава, че той е единственият човек, който може да освободи самия себе си от длъжност.

Тази схема представляваше своеобразно „хакване“ на корпоративния модел от средата на XX век, като позволява на Мъск да се възползва от капиталовите пазари, без да носи отговорност пред акционерите по общоприетия начин. За човек, който отдавна негодува срещу контрола, съпътстващ превръщането на една компания в публична – поради което държа SpaceX частна повече от две десетилетия, – това изглежда като начин да съчетае най-доброто от двата свята: частна компания, финансирана с публичен капитал.

Промяната на корпоративната юрисдикция допълнително затвърждава твърдия контрол на Мъск. Като премества Tesla и SpaceX от Делауеър в Тексас през 2024 г., той поставя и двете компании под действието на правен режим, който е значително по-благоприятен за изпълнителните директори, отколкото за акционерите. Там възможностите на акционерите да предявяват съдебни искове са ограничени, а приложението на задължителния арбитраж е разширено.

По този начин Мъск поставя началото на тенденция. ExxonMobil и Coinbase също преместиха корпоративната си регистрация в Тексас, а според съобщения Meta е провела разговори на високо ниво за предприемането на подобен ход. Влиянието на Мъск върху корпоративното управление става толкова значително, че Стивън Бейнбридж, професор по право в UCLA, вече води курс, озаглавен „Корпоративно и борсово право на Илон Мъск“.

Третото „хакване“ на корпоративния модел от средата на XX век идва чрез възхода на индексния фонд. През 1993 г. активите на индексните фондове възлизат на скромните 21 млрд. долара, а днес те управляват повече от 20 трлн. долара. В резултат на това компаниите, които съставляват значителна част от основните борсови индекси, се превърнаха във все по-важен фактор за финансовото състояние на средностатистическия инвеститор, чиито пенсионни спестявания и планове за финансиране на образование с голяма вероятност са инвестирани в пасивни фондове.

Традиционно съществува значителен период от време между момента, в който една компания излиза на борсата, и включването ѝ в голям борсов индекс. Известен като „период на утвърждаване“ (seasoning), този период на изчакване има за цел да предпази пасивните инвеститори от волатилността на ранната търговия и да позволи на цената на акциите да достигне реалните си нива след няколко месеца.

Но апетитът към мащабни нови листвания като това на SpaceX накара големите борсови индекси да облекчат тези правила. SpaceX е сред първите компании, които се възползват от това, тъй като периодът ѝ на утвърждаване беше съкратен от пет месеца на две седмици. Като дружество с един мажоритарен собственик (който притежава над 50% от акциите с право на глас), тя също така не е задължена да поддържа Съвет на директорите с независимо мнозинство.

През последните години шепа технологични компании формират непропорционално голям дял от ръста на фондовия пазар. В резултат на това малък брой главни изпълнителни директори се превърнаха едновременно в лица, които не подлежат на реална отчетност в собствените си компании и – по силата на системното значение на техните компании – на практика в институции, които са „твърде големи, за да бъдат оставени да се провалят“. Когато SpaceX излиза на борсата като една от десетте най-големи компании в САЩ, практически идва с гаранцията, че ако някога изпадне в затруднение, тя би могла да разчита на държавна подкрепа.

Сякаш за да изпита докъде може да стигне поведението му отвъд границите на онова, което дълго време се е смятало за приемливо, Мъск прекара седмицата преди IPO-то на SpaceX, пишейки провокативни публикации в социалните мрежи с цел да изостри расовото напрежение във Великобритания. В деня на IPO-то той споменава крек кокаина в своята реч. Въпреки това SpaceX дебютира на цена с 11% по-висока от очакваната.

Когато през 2021 г. Мъск променя длъжността си в Tesla от главен изпълнителен директор на Technoking, повечето хора го възприеха като онлайн шега – начинът на Мъск да се подиграе на прекалено сериозната финансова преса. Но с нарастването на концентрацията на богатство и власт в технологичния сектор автократичният характер на неговото управление – упражнявано сякаш по божествено право – става все по-ясно изразен.

Забележително е, че структурата на SpaceX концентрира власт до степен, която рядко се среща дори в монархиите. За разлика от повечето монархии обаче, компанията няма нито определен заместник, нито формална линия на наследяване. Ако Мъск почине, назначаването на нов лидер би зависело изцяло от този, който наследи неговите акции и свързаните с тях права на глас.

Сливането на корпоративния лидер с корпорацията представлява последна промяна в модела на компанията от средата на XX век. През 50-те години изпълнителните директори все още са получавали възнагражденията си под формата на заплата. Този доход е бил облаган с максимални пределни данъчни ставки от над 90%. През 90-те години обаче корпоративните ръководители започват да преминават към възнаграждение под формата на опции върху акции.

Мъск, който не получава заплата, а вместо това огромни пакети от опции върху акции, олицетворява тази промяна в най-чистия ѝ вид. Освободен в краткосрочен план от данъчни задължения, той може сам да избира кога да упражни своите опции. Той може също така да избира къде да ги упражни, което създава още един стимул за решението му да се премести от Калифорния – с нейната максимална ставка на данъка върху доходите от 13,3% – в Тексас, където тя е нула.

Междувременно Мъск може да си осигурява свръхнисколихвени заеми, като използва тези акции като обезпечение – стратегия, известна като „купи, заеми, умри“ (buy, borrow, die). Резултатът е, че той не само се е слял със собствената си компания, но на практика се е превърнал и в собствен личен данъчен рай. В епохата на технологичната олигархия главният изпълнителен директор може да каже, по примера на Луи XIV: „Публичната корпорация – това съм аз“ (The public corporation, c’est moi).

Всички права запазени PS