Изземването на собственост от страна на държавата би трябвало да е много актуална тема днес, когато българското Министерство на финансите иска да преразпредели рекордните 46% от цялата икономика – най-високия процентq откакто не сме комунистическа държава. Още повече че това става при доказана ниска ефективност и висок корупционен риск на всички държавни разходи. Кара ни да се замислим какви нелепи данъци и поводи държавата налага, за да изземе средства от гражданите си по света и у нас.

Поглед в миналото

Със сигурност можем да започнем с данъка върху брадите в Русия от XVIII век, когато Петър Велики решава с финансови стимули да принуди поданиците си да се бръснат редовно в опит да европеизира страната. Данъкът е в сила над 70 години, преди да стане ясно, че е прекалено скъпо да бъде администриран, поради което е отменен от Екатерина II. Интересно, че през 1936 г. в Йемен също се въвежда данък върху брадите, но той се плаща от хората, които нямат брада.

В Англия пък през XVII век данък сгради се е формирал на базата на броя и размера на прозорците – което естествено довело до тенденцията хората да започнат да зазиждат „излишните“ прозорци. Няколко години – пак там – експериментират с данък върху времето – като всеки, който притежава часовник, е задължен да плаща налог на база дължината на стрелките му. Естествено, обществената съпротива се оказва прекалено мощна, за да позволи на тази импровизация, маскирана като финансова политика, да бъде наложена устойчиво.

Ако носенето на часовник е било символ на социален статус в Англия, то във Франция за такова се е смятало залепването на тапети по стените. През XVIII век луксозните стоки там, каквато например е бил тапетът, са обект на допълнителна държавна честитка. Резултатът – хората започнали да поръчват ръчно изрисуване на стените си, за да избегнат плащането на данъка.

В наши дни

И ако тези данъци са от отдавна отминали времена, то днес и сега в щата Арканзас хората трябва да платят 6% на държавата, ако искат да си направят татуировка или да си сложат пиърсинг. Но ако добрият външен вид е толкова важен за управата на щата, е странно защо в обхвата на същия този закон за допълнително данъчно облагане попада и електроепилацията на телесно окосмяване.

Какво ще кажете например за 100% данък! До толкова ще трябва да плати на държавата всеки купувач на недвижима собственост в Испания, ако е гражданин на страна извън Европейския съюз. Предложението за този нов данък дойде лично от премиера на страната Педро Санчес. Това е реакция срещу тенденцията жилищата в страната да стават все по-труднодостъпни за испанците. „През последното десетилетие цените на имотите се повишиха с 48%, което е двойно по-голям ръст от средното увеличение на доходите на домакинствата за същия период“, обясни Санчес. Този данък може да звучи ексцентрично, но закупуването на жилище в Испания с чисто спекулативна цел, което въобще не се ползва и съответно е извън пазара на продажби и наеми, е проблем, който можем да наблюдаваме в много страни, включително в България. Само през 2023 г. в Испания са били придобити близо 30 000 такива жилища. Подобно високо данъчно облагане на сделките с имоти за чужденци вече функционира в Канада, но там данъкът е „само“ 25%.

Всъщност Испания преди време стана известна и с друг любопитен данък. От 2015 до 2018 г. в страната се облагаше слънчевата светлина. Всеки, който имаше смелостта да монтира соларни панели за производство на електричество, трябваше да плаща такса върху произведения от тях ток. Обяснението защо правителството въвежда подобна регулация не е особено състоятелна, но се изразява в нещо като „да се предпази финансовата стабилност на националната мрежа“. След редица протести и критики този данък е отменен, като отпадането му очевидно не води до крах на мрежата. Но за сметка на това отключва инвестициите във възобновяеми енергийни източници.

Какво показва опитът?

В този случай България дори изпреварва Испания, тъй като у нас подобен данък бе въведен още от печално известното правителство на Пламен Орешарски. По думите му, налагането на 20% такса на произведеното от възобновяеми източници електричество цели да предпази от фалит Националната електрическа компания. В крайна сметка само няколко месеца след въвеждането на таксата Конституционният съд, сезиран от президента Росен Плевнелиев, решава, че подобна такса противоречи на Основния закон на републиката и отменя данъка „слънце“.

Въпреки че соларните панели произвеждат зелена електроенергия без въглероден отпечатък, епидемията от данъци, които наказват инвестиращите в тази дейност, е разпространена като глобална пандемия. Румъния също наскоро отмени такова законодателство, а в Италия данък „слънце“, който също беше отменен, звучи още по-абсурдно. Според регулацията такса плащат инвестиращите в соларни централи. Получените средства от нея отиват във фонд, който развива условия за внедряване на повече възобновяеми енергийни източници. Простата икономическа логика сочи, че ако правителството иска дадена смислена дейност да се развива, просто трябва да я освободи от регулации, а не да я облага и с приходите да създава фонд за стимулирането ѝ. Забавното е, че въпреки негативния опит на всички европейски държави с данък „слънце“, все още има страни по света, които тепърва въвеждат порочната такса – в Австралия например той влиза в сила от тази година.

Човешката история показва, че въвеждането на нов данък, особено ако той не изглежда справедлив, консолидира много повече енергия и изобретателност в избягването му, отколкото могат да бъдат нетните приходи от него. Особено когато е очевидно, че събраните пари не отиват в обществена полза, а за частни интереси.