„Август е следобедът на годината“, казва Георги Господинов и няма как да не бъдем по-съгласни. След най-горещите юни и юли, поне откакто се правят измервания, идва един август, в който не трябва да оставаме без добра книга. А те не са толкова много и никак не е лесно да открием бисерите сред безбройните обикновени песъчинки на литературния плаж. Но нека насоча вниманието ви към няколко несъмнени книжни скъпоценности от най-висока проба. Без да забравяме, че е лято и имаме нужда от по-лежерни четива.

И така. През юли The New York Times публикува една интересна класация на 100-те най-добри книги на XXI век според над 500 човека на литературата – писатели, издатели, критици, библиотекари и академични люде. Тази класация се оглавява от „Гениалната приятелка“ на Елена Феранте. Вие чели ли сте нейната, или пък може би трябва да кажем неговата, „Неаполитанска тетралогия“? Знаете ли за най-голямата литературна мистификация на XXI век, а именно – кой се крие зад псевдонима Елена Феранте? Никой все още не знае дали е жена или мъж, има много спекулации и предположения, но все още познанието е забулено в сенките на неизвестното. Това е толкова странно, във века на дигиталните технологии и невъзможността да скриеш каквото и да било, все още не знаем кой стои зад един от най-популярните, продавани и четени писатели на съвременността?

Ако не сте чели книгите ѝ и дори не сте гледали сериала, направен по тях, препоръчвам. Августовските жеги предразполагат още повече да се потопите в живота на слънчевия, горещ, но също и мрачен и тежък Неапол. По улиците, площадчетата и къщите на града, в който героите на Елена Феранте се раждат, порастват, влюбват, обичат, живеят, предават и унищожават, изграждат и възраждат своите съдби. Една истинска неаполитанска сага с гореща кръв.

Преводът е на Вера Петрова.

Ще използвам неаполитанската нишка и ще ви пренеса в едно кафене в Токио, което носи името на легендарната неаполитанска песен „Фуникули-фуникула“. В това кафене, една истинска машина на времето, се случва действието на романа „Преди кафето да изстине“ на Тошиказу Кавагучи. Романът е преведен и издаден в над 30 страни, а само в Япония е продаден в над 1 милион копия. Историята на 4 жени, които получават своя втори шанс да се върнат във времето, да се срещнат с любимите си, да изживеят и променят неща, за които съжаляват, да поправят стореното. Но дали ще успеят… За романа казват, че е с по японски семпъл и изящен стил, леко романтичен, затрогващ, посветен на един вечен въпрос: ако можем да обърнем хода на времето, какво бихме променили в поведението си и с кого бихме желали да се срещнем, макар и за минути, преди кафето да изстине. Вие кого бихте избрали?

Преводът е на Маргарита Укегава.

От Япония се пренасяме в близкия до нея Далечен изток, в толкова свързаната с нея исторически Индонезия. С един роман, който смятам за един от най-добрите на XXI век и обявен за най-добрия индонезийски роман, преведен също на много езици и любим на читателите по целия свят – „Хубостта е рана“ на Ека Курняван. Той започва така: „В следобеда на мартенски уикенд, двадесет и една години след смъртта си, Деви Аю се надигнала от своя гроб“. Интересно, нали? Магически реализъм, какъвто не сте си представяли. Среща с една култура и историята ѝ, която не познаваме почти изобщо. „Хубостта е рана“ разказва за живота на Деви Аю и нейните три дъщери, семействата им, живота в малко индонезийско градче, но и за историята на Индонезия през целия ХХ век от холандското колониално владичество през японската окупация, комунистическия режим, военните преврати, та до съвременна Индонезия. От джунглите през религия, традиции, идеологии, трагедията на индонезийските жени, отношенията в обществото, революционери, духове, мистерии и реалност се завъртат в най-вихрения танц на въображението, но разказани с уменията на Маркес и Салман Рушди. Неслучайно Курняван е техният преводач на индонезийски. Прекрасен роман – пътешествие не просто из един непознат далечен свят, но и във времето и културата.

Преводът е на Венцислав Венков.

И накрая, разбира се, една българска книга, която обичам много и съм сигурен, че и на вас ще хареса – носителят на наградата „Роман на годината“ 2011 г., „Лятото на неудачниците“ на Галин Никифоров. Всеки от романите на Галин Никифоров е богатство и като стил, език, жанрово, с идеите и образите си, но и като атмосфера и експеримент. От „Фотографът“ през „Къщата на клоуните“, „Лисицата“, „Тяло под роклята“, та до „Черна светлина“. Няма негов роман, който да не е бил номиниран за някоя от най-големите ни литературни награди още от „Добро момче“ и „Умерено нежно“.

Много е трудно да отделя някой от романите, обичам и ценя всеки един от тях по различни начини. Но все пак е лято и ако трябва да избирате, нека посочим „Лятото на неудачниците“, може би най-светлият – красив, носталгичен и топъл роман на Никифоров. Първо, той е езиков и стилов експеримент, който се опира на специфичния език и стил на един от любимите на нашето поколение от 70-те и 80-те писатели, Димитър Паунов, а като история разказва животите на група приятели, които се срещат години по-късно, всеки със своите травми, успехи, преживелици, любови, разочарования и постижения. Книга, която ни пренася в детството, за да ни зареди и окрили с онази топлина и енергия, която толкова много имаме нужда да върнем в зрелостта си.

Ох, и последно, че не мога след „Лятото на неудачниците“, като казах детство, да не ви препоръчам набързо и „Лято в Бурландия“ на Момчил Миланов. Носител на награда „Перото“ за дебют, този мултижанров красив и светъл роман, който може да се чете по много различни начини, но е написан толкова добре и леко, че носи удоволствие от всяка дума и всеки ред. Истинско наслаждение.

Приятно четене и страхотно лято!