Задаваме 12 въпроса на Силвия Атипова, писател, общественик, политик, предприемач, която в момента дели професионално времето си между писането и маркетинга и комуникациите. Всеки въпрос е свързван асоциативно от страна на интервюиращия с книга или нейното заглавие и е покана за също такъв асоциативен отговор с друга книга от страна на Силвия Атипова освен отговора на въпроса. Така, уважаеми читатели, ще имате и поне 24 книги, с които да се срещнете, потърсите и прочетете, освен запознанството с един страхотен човек, писател и професионалист.

Ако трябва да се представиш в 33 думи, как би го направила? (Найджъл Райзнър и неговата „Спечели ме с едно здравей“)

Бих се представила така: „Здравейте! Името ми е Силвия и благодаря за поканата да си поговорим за „Животът, Вселената и всичко останало“ по Дъглас Адамс. Съжалявам, че тази среща не се случва на живо, за да разбера и аз неща за вас. (42, който е чел Дъглас Адамс, знае защо)

Къде живееш? Физически, в миналото, настоящето или бъдещето? („Времето е най-простото нещо” на Айзък Азимов)

Живея в Европа. Отраснала съм в София, прекарала съм десетилетие в Лондон, после повече от десетилетие в Льовен, градче до Брюксел, а сега чувствам, че ми е време за ново приключение. Харесва ми да живея в Европа, особено сега, когато на континента няма война. В Белгия, която е била бойното поле на великите сили, европейските войни се усещат навсякъде. За да не забравяме как е било по времето на фашизма и нацизма, препоръчвам книгата „Доброжелателните“ на Джонатан Лител.

Кое от миналото помниш, кои уроци никога няма да забравиш, за да направиш настоящето по-поносимо? („Друговремец” на Даяна Габалдон)

Може да прозвучи странно, но аз съм благодарна, че съм израснала в мизерията на България преди 1989 г. Благодарна съм и сега, че не ми се налага да се съобразявам с лицемерната идеология на онова време, а имам свободата да избирам от целия свят. Също като трите деца на семейство Джордах в сагата „Богат, беден“ на Ървин Шоу, чиито пътища бяха толкова различни и все пак някак неизбежни, защото ние сме предопределени от семейството, в което израстваме.

Какво е бъдещето, в което стъпваме, дори работейки по това интервю? („Homo Deus: Кратка история на бъдещето“ на Ювал Ноа Харари)

Уилям Гибсън в книгата си „Невромантик“ казва, че „Бъдещето е вече тук – просто не е равномерно разпределено“. Някои хора карат тесла и ядат месо, отгледано в лаборатория. Други нямат достъп до баня и тоалетна. Аз се опитвам да съм някъде по средата. Опитвам се да не съдя тези, които харчат хиляди за една чанта и да помагам на онези, които са имали по-малък късмет от мен в живота. Мисля, че винаги е било така – животът е въпрос на оцеляване, и ние се борим.

Ти готова ли си за него? Ние като човечество готови ли сме за него? („Бъдеще несъвършено“ на Доминго Сантос)

С книгата Future ready пътищата ни непрекъснато се пресичат неизвестно защо. Тя е за дигитална трансформация на фирми – тема, която малко ме интересува, но всичко около тази книга ми вдъхва надежда за бъдещето. Най-напред тя е написана от колаборацията на трима учени. Аз вярвам, че интердисциплинарният подход ще върне вярата на хората в науката. Когато учените започнат да си говорят с практици и хора на изкуството, а не само помежду си, има шанс този научен скептицизъм, който пълзи по света, да бъде овладян. Освен това двама от тримата автори на тази книга са жени. Завършили са най-престижните университети в САЩ и допринасят в едни от най-„мъжките“ професии – дигитализация и мениджмънт. Плурализмът на гласове е изключително важен за оцеляването и бъдещето на човечеството.

От всички неща, с които си се занимавала в живота си, кое се радваш, че си научила, за кое съжаляваш, че си оставила в миналото? ( „Сътворението” на Гор Видал)

Радвам се на всички неща, които съм научила, защото нищо не остава в миналото и всичко ни подготвя за бъдещето. Така твърди и Уилям Фокнър в „Реквием за една монахиня“: „Миналото никога не умира. То дори не е минало“. Например като тийнейджърка много рисувах. После ми омръзна и напълно изоставих това си умение, с което дори няколко години си изкарвах хляба. Двадесет години по-късно внезапно ми се дорисува отново. Сега имам статив вкъщи, кухненската маса е омазана с бои и дори имам поръчки за картини. Та, нещата, които съм си мислела, че оставям зад себе си, имат склонност да се завръщат неочаквано.

Ако можеше да избираш, на какво би научила всеки? Какво знание, умение, емоция или разбиране ни липсват, за да сме по-добри, а светът по-светло място за обитание? („Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков)

Емпатия. Най-ценната способност – да можем да съпреживяваме емоциите, чувствата и мислите на другите. Колкото повече емпатия изпитваме, толкова по-лесно приемаме странностите на хората. Както героят в книгата „Странна случка с куче през нощта“ от Марк Хадън, който има синдром на Аспергер и не разбира сложни социални ситуации и невербална комуникация. Ако човек отдели време да разбере защо Кристофър не яде жълти или кафяви храни, ще разбере, че той не се „инати“, и че не го „прави на пук“. Той е човек с емоции, които си имат особености, както всички нас. Това е негово право и в реда на нещата и няма причина да го приемаме лично.

Къде виждаш най-големите разломи на настоящето, които прояждат и бъдещето ни? Кой ги изкопава, разширява и ни разделя? („Кървав меридиан” на Кормак Макарти)

Предпочитам да се фокусирам върху нещата, които ни свързват. В книгата си „Морални племена: Емоция, разум и пропастта между „нас“ и „тях“ Джошуа Грийн обяснява как нашите мозъци са се развили за племенен начин на живот, за да можем да се разбираме с избрана група от „наши“ и да се борим с „другите“. Модерните времена ни принуждават да живеем в споделено пространство, което води до епични сблъсъци на ценности, но и до безпрецедентни възможности. Светът се свива и моралните граници, които ни разделят, стават все по-видими и озадачаващи. За мен е важно да намерим допирни точки. Надявам се да успеем да намерим допирни точки, иначе лошо ни се пише.

Ти си човек на книгите, писател, а напоследък публикуваш и чудесни ревюта на прочетени книги. Как можеш да опишеш живота си, размислите, притесненията, надеждите, вярата и очакванията си, в рамките на кратко литературно есе до 1800 знака? („Първа равносметка след апокалипсиса“ на Фредерик Бегбеде)

Когато някой ми каже да направя нещо, в случая да напиша есе за себе си, най-напред си представям какво би било, ако направя обратното. Затова може би бих опитала да опиша себе си с нещата, за които не мисля, в които не вярвам и от които не ме е страх.

Първо, не се доверявам сляпо на авторитети. Когато говоря с директори, полицаи, писатели, поп звезди, не се притеснявам от влиянието, което позициите им носят. Това донякъде е, защото съм виждала прекалено много хора да губят илюзорната си мощ, но по-често е заради емпатията, която изпитвам към хората зад авторитетите. Виждам колко са раними, комплексирани и изплашени като всички нас. И престават да бъдат „страшни“ и „влиятелни“. Нихилизмът ми може да е следствие от тоталитарния режим в България, в който прекарах първите 14 години от живота си. Както казва Хана Арендт в „Произходът на тоталитаризма“: „Целта на тоталитарното образование никога не е била да насажда убеждения, а да унищожава способността за формиране на такива“.

Също така не вярвам, че лъжите и подчинението със страх могат да работят дългосрочно. Могат да работят дълго, доколкото човешкият живот е кратък и крехък. Но измамите и лъжите изискват голямо усилие и ресурси да бъдат поддържани и в крайна сметка неизбежно рухват.

Накрая, не се страхувам от неизвестното. Чувствам се най-добре, когато съм сред непознати, на странни места и в необичайни ситуации. Когато съм господарка на себе си и държа живота си в ръцете си.

Каква си ти, ако трябва да се опишеш с литературен жанр? („Историята на твоя живот“ на Тед Чанг)

Жанровете са маркетингова стратегия на издателите, за да обясняват по-добре и по-лесно коя книга каква е на читателите. Няма писател, включително аз, който сяда и си казва: „Сега ще напиша (например) психологически трилър“. То и да си го кажеш, голяма полза няма. Книгата излиза такава, каквато иска да бъде. Ако все пак трябва да определя живота си жанрово, той би бил антиутопия от близкото минало с доста любов, черен хумор и обрати. Подобно на книгата „Сърцето се предава последно“ на Маргарет Атууд.

Работиш с една от най-големите литературни агенции в света, която те представлява. Това е свят, който е малко познат в България. Какви са твоите впечатления от това сътрудничество? („Копринената буба“ на Робърт Галбрейт)

Откакто имам литературен агент, се чувствам като Едмон Дантес от „Граф Монте Кристо“, който, след като го арестуват, прекарва шест години в изолатора на замъка Иф, преди абат Фариа да се озове в килията му. Аз започнах да пиша книги преди десетилетие с много малко успех. Всеки, който пише, знае колко самотно занимание е това. Сега обаче, както един Дантес, който абат Фариа учи на история, култура, математика и т.н., моята агентка Камила Болтън ми помага да навигирам из кътчетата на издателската индустрия. Намира редактори и ранни читатели, които ми помагат да подобрявам книгите, които пиша. Говори с издатели и редактори от мое име. Защитава ми правата, когато става въпрос за договори, хонорари и бюджети за представяне на мен и книгите. И най-важното, казва ми, че вярва в идеите и таланта ми. Засега просто се наслаждавам на процеса и се уча.

Какво е твоето послание за бъдещето към читателите? („Светът след нас“ на Алън Уайзман)

Наскоро прочетох „Политика на ръба“ на Рори Стюърт. Рори е бивш министър от правителството на Тереза Мей от Консервативната партия във Великобритания. Начинът, по който Рори подхожда към политиката, съвпада с това как аз виждам едно съвременно управление и управляващи. Накратко, независимо дали говорим за Африка, Близкият изток или Шотландия, Рори създава общности, които надграждат съществуващото и си помагат да живеят по-добре. Това звучи много абстрактно, затова ще дам пример.

В избирателния район на Рори Стюърт, „Пенрит и границата“, има стотина къщи, разположени на отдалечен бряг на Северно море. Те нямат интернет и никой не желае да помогне на семействата там, защото е нерентабилно и трудоемко. Рори Стюърт убеждава „Бритиш Телеком“ да се съгласят да изградят връзка до мястото, ако всички домакинства обещаят да се включат в ползването ѝ. След което работи с доброволци за сключването на необходимите договори. „Бритиш Телеком“ изгражда оптичен кабел до отдалечения район, което се оказва жизненоважно за оцеляването на възрастните хора, както и за обучението на децата по време на ковид пандемията.

Бъдещето, както и миналото, винаги са се основавали на колаборация между хората. Разделенията, особено в момента, са насаждани изкуствено и от тях се възползват недоброжелатели за лични цели. Сдружавайте се и градете. Всичко останало е загуба на ценното ни време на земята.