Ранното детско развитие не е социален разход, а инфраструктура на човешкия капитал.

Конкурентоспособността на една икономика не започва да се гради в университета, нито на пазара на труда. Тя започва много по-рано – в първите години от живота. Тогава, когато се формират основите на човешкия капитал, който по-късно определя производителността, иновациите и устойчивото развитие на обществото.

Най-големите разлики между икономиките не се формират от реализацията на хората в трудоспособна възраст, а от качеството на живот в ранните им години, когато човешкият потенциал или се развива, или се губи.

Въпросът не е дали държавите могат да си позволят да инвестират в ранното детство. Въпросът е дали могат да си позволят да не го направят.

И още по-важно – дали бизнесът и публичният сектор осъзнават, че това е една от малкото инвестиции с гарантирана дългосрочна възвръщаемост.

Близо 30 години работя с деца и семейства в уязвимо положение – като изпълнителен директор на Фондация „За Нашите Деца“, министър на труда и социалната политика, както и като изследовател и международен експерт в сферата на ранното детско развитие. През всички тези години се затвърждава едно ясно наблюдение: българската система за детско благосъстояние остава предимно реактивна и твърде често се намесва след настъпването на риска. Институциите реагират, когато проблемът вече е налице – когато детето изостава в развитието си, семейството е в криза, а системата се опитва да компенсира дефицити, натрупвани още в най-ранните години. Именно тази неудовлетвореност от реактивния модел насочи професионалния ми фокус към ранното детско развитие. Защото, както казва Бенджамин Франклин: „една унция превенция струва повече от килограм лечение“.

Днес разполагаме с достатъчно научни и икономически доказателства, за да кажем ясно: ранното детско развитие не е периферна политическа тема, а фундамент на човешкия капитал. Нобеловият лауреат Джеймс Хекман показва, че инвестициите в ранните години носят най-висока възвръщаемост – чрез по-добро образование, по-високи доходи, по-ниска престъпност, по-добро здраве и по-ниски публични разходи.

Последните анализи на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие потвърждават същото: когато държавата инвестира рано, тя не просто подкрепя детето – тя намалява неравенствата, укрепва бъдещата работна сила и увеличава устойчивостта на икономиката. Затова ранното детско образование и грижа не се разглеждат като разход, а като стратегическа инвестиция в производителност и растеж.

В България обаче често пропускаме ключов нюанс. Когато говорим за образование, мислим за училище. Науката е категорична – образованието започва много по-рано. Центърът за развиващото се дете към Харвардския университет (Center on the Developing Child, Harvard University) показва, че „serve and return“ взаимодействията между детето и обгрижващия възрастен изграждат основата на мозъчната архитектура. Именно в първите години се полагат основите на когнитивните, езиковите и социално-емоционалните умения, които оказват дългосрочно влияние върху развитието, ученето и жизнения път на човека.

Затова ранното учене не е функция само на публичните услуги. То се определя и от качеството на взаимоотношенията в семейството, психоклимата в дома, играта, емоционалната сигурност и способността на възрастния да подкрепя развитието на детето. Това е невидимата инфраструктура на всяка икономика – онази, която не се вижда в националните бюджети, но се проявява ясно в продуктивността, човешкия капитал и дългосрочната конкурентоспособност.

Рамката за пълноценна грижа на Световната здравна организация, УНИЦЕФ и Световната банка[1] поставя това разбиране в системен контекст. Тя дефинира развитието като резултат от пет взаимносвързани компонента: здраве, хранене, сигурност, отзивчива грижа и ранно учене. Най-силното ѝ послание е ясно – без подкрепени родители и координация между системите няма устойчив резултат.

Това е особено релевантно за България, където дебатът често се свежда до това дали детето, особено до 3-годишна възраст, да бъде у дома, или да посещава детска ясла/градина. Реалният въпрос е друг: какво качество на грижа получава детето независимо от средата. Европейската рамка за качество на образованието и грижата за детето[2] от 2019 г. подчертава, че родителите са ключов партньор, а ефективната система изгражда мост между семейната и институционалната грижа.

Данните показват, че България изостава. Средно 39.3% от децата под 3 години в ЕС са включени в услуги за ранно образование и грижа през 2024 г. при 21.2% за България – значително под европейската цел от 45% до 2030 г. Това означава пропуснат потенциал за равен старт, социална мобилност и бъдеща продуктивност.

Същевременно страната има добри базови показатели – около 6 на 1000 смъртност под 5 години, 100% регистрация на ражданията, 99% достъп до питейна вода и 86% до санитарни условия. Но липсват данни за ключови индикатори за развитие[3]. А това означава, че управляваме оцеляването на децата по-добре от развитието им – риск, който всяка модерна икономика не може да си позволи.

ОИСР подчертава и структурен проблем – фрагментация на системата, особено за деца под 3 години. Това показва, че все още мислим ранното детско развитие през отделни институции, а не като интегрирана екосистема, в която здраве, образование и социална подкрепа работят синхронно.

Темата придобива още по-голяма острота на фона на детската бедност, при която България продължава да е сред страните с най-висок риск в Европейския съюз.

Анализите на УНИЦЕФ[4] показват, че достъпът до детска ясла и градина е силно повлиян от наличието на места в публичните услуги и способността на системата да бъде приобщаваща. Данните ясно показват, че образователното равнище на родителите, тяхната заетост и социално-икономически статус – често свързани и с етническия произход – оказват съществено влияние както върху достъпа до услуги, така и върху ранното развитие на детето. Когато тези фактори се отчетат, етническите различия в участието значително намаляват, което показва, че неравенствата не са културен, а системен социално-икономически проблем. В този смисъл, когато започваме в първи клас, вече работим с натрупани неравенства, а не с равен старт. Това е ясен сигнал, че ефективните политики трябва да адресират средата, в която детето расте от своето раждане – семейството, условията на живот и достъпа до услуги, – а не да се опитват да компенсират пропуски на по-късен етап.

Често се твърди, че услугите за ранно детство съществуват основно за да подкрепят заетостта на родителите. Това е само част от картината. Истинската им стойност е в изграждането на човешки капитал. Когато родителите са подкрепени като „първи учители“, а системата предлага качествени и гъвкави услуги, детето получава най-доброто от двата свята – сигурност и стимулираща среда за пълноценно развитие.

Затова ранното детство е тема не само на образователната, здравната или социалната политика, а на икономиката, пазара на труда и националната конкурентоспособност. Образователният успех не започва в училище. Той започва в дома – в първия разговор, в първата игра, в увереността на родителя и в навременната подкрепа от системата.

Когато пренебрегваме ранните години, ние не отлагаме проблема – ние финансираме бъдещо неравенство.

Когато инвестираме рано, ние изграждаме по-продуктивна икономика и по-устойчиво общество.

Когато действаме навреме, намаляваме разходите за корекции по-късно.

Когато подкрепяме родителите, инвестираме в най-важния фактор за развитие – средата.

И ако има една инвестиция, която определя всички останали, това е именно тази.

Защото човешкият капитал не се създава на пазара на труда или на училищната скамейка – той се изгражда много преди това.

А държавите, които разбират това, не просто растат по-бързо – те растат по-устойчиво.

Останалите плащат цената по-късно – в по-ниска продуктивност, по-високи разходи и пропуснат потенциал.

Модерните икономики вече направиха своя избор. Време е и ние да направим нашия.

Иванка Шалапатова е утвърден лидер с над 30 години опит в публичния сектор, гражданското общество и международното сътрудничество в областта на социалната политика, правата на детето и ранното детско развитие. Била е министър на труда и социалната политика (2023 – 2024) и заместник-министър (2013), както и дългогодишен изпълнителен директор на Фондация „За Нашите Деца“, където развива иновативни модели за подкрепа на деца и семейства. Професионалният ѝ път включва и ръководни позиции в международни организации и участие в глобални мрежи за детски права. Притежава докторска степен в областта на социалните политики и е признат експерт по ранно детско развитие, човешки капитал и устойчиви социални системи.