Тактиката на изваждането или как да изхвърлим излишното, за да постигнем съвършенство

Алпинистката Франсис Санзаро разказва защо трябва да оставите "нагласата за успех" зад гърба си

Преди няколко години, близо до родния ми град Карбондейл, Колорадо, стоях под надвиснала червена скала. Беше прекрасен ден. Долу край реката един лос гризеше увяхнала трева. В небето се издигаше ястреб. Местни жители и туристи се къпеха в близкия горещ извор. Бях готов да се изкача. Исках да направя маршрута от първия си опит, onsite, както го наричаме, което означава, че щях да изкача скалата, без да имам никаква информация за нея. Това беше труден onsight за мен: за трудните изкачвания е необходима пълна яснота.

Веднага щом започнах да се изкачвам обаче, започна да ме залива тревога, която дотогава не бях изпитвал. Това никак не е добре за всеки спортист.

Преследван от тревогата, реших да призова увереността си, за да се преборя със съмненията. Представях си себе си на върха, триумфиращ в победата.

"Мога да го направя", казах си твърдо. - Ако вярваш, успехът е неизбежен."

Не се получи. Недалеч от върха се прекърших. И, победен, легнах на земята. В този момент осъзнах, ярко и категорично, с яснотата, която търсех няколко минути по-рано, че именно желанието да завърша маршрута ми е попречило да го направя. В този момент самочувствието ми беше свързано с успеха или неуспеха и това даде началото на верижна реакция: прекомерно желание, натиск, тревога за резултата, очакване, ум, който се стреми към върха, и тяло, което се съпротивлява на изкачването, лошо вземане на решения, хаотично движение, разсейване, разочарование. Точно в този ред на подреждане.

Тогава си казах, че при следващия опит успехът или неуспехът няма да имат значение. "Просто върви стъпка по стъпка. Това е всичко." Дадох си обет да не се страхувам от това, което ще се случи.

Получи се. Скоро вече стоях на върха, изпълнена със самочувствие, яснота и удивление. Това ме накара да се замисля, а след това ме накара да се заема с търсенето на отговори. В някакъв момент формулирах този случай за себе си под формата на проста аритметика: когато събера (решителност, смелост, самоувереност, желание), не успявам. А когато изваждах (желание да успея на всяка цена), тялото ми се движеше по-плавно и естествено. Ставах по-добър човек. Освен това се забавлявах повече, въпреки че преди това ми се струваше невъзможно.

Открих силата на изваждането

Тази тактика е в разрез с т.нар. обръщане на мисълта, при което всеки сякаш добавя това или онова качество към хода на мислите си. Начин на мислене за растеж. Начин на мислене за изобилие. Начин на мислене, основан на благодарността. Но в този жанр на саморазвитието, ако може да се нарече така, ние залепяме все повече и повече "тиксо" на това, което не е счупено - нашия ум - докато тази лепкава субстанция не скрие красиво проектирания механизъм отдолу. И той на практика става счупен.

Идеята за по-малко намеса не е приложима само в спорта. Да, тя може да ни помогне да уцелим мишената, но също така може да ни помогне да изпълним перфектно соната или да бъдем по-внимателни към децата. Както казва спортният психолог Кен Равиза, по едно движение в един момент. Опитът ми през годините след това изкачване абсолютно ме научи, че тялото не възприема понятия като успех или провал. Понятията се зараждат в ума и това важи както за живота, така и за спорта.

Докато четях за това какво спортистите смятат за идеалната вътрешна нагласа, стигнах до няколко изненадващи заключения. Първо, силата на изваждането винаги е съществувала. Въпреки че се споменава в интервюта с олимпийски атлети, топ треньори, спортни психолози и дори самурайски воини, тя рядко е била изрично формулирана. Второ, изваждането е много по-трудно да се приложи на практика, отколкото предполагах. Трето, печелите повече, когато прилагате тази стратегия на практика. И, между другото, няма нищо лошо в това да печелите.

Но за да се освободи от оковите на самозадоволяването, човек трябва да развие по-фини качества - емоционална интелигентност, сдържаност, способност да разпознава и признава собствените си чувства. Ключът е да се премахнат пречките пред ясното осмисляне, а не да се добавят нови с надеждата да се постигне целта.

В средата на 20-те години на ХХ век френският писател Антоан дьо Сент-Екзюпери е пилот на самолет, включително и на търговски полети, и служи във френските военновъздушни сили. Той е авантюрист и поет на живота. Написал е и една от любимите ми книги - "Планетата на хората". В нея открих една от най-мъдрите реплики, писани някога за човешката природа, макар че той говори за самолети: "Както виждате, съвършенството се постига не когато няма какво повече да се добави, а когато нищо повече не може да се отнеме"

В онзи ден, в подножието на склона, най-накрая разбрах за какво говори Сент-Екзюпери. Пристрастяването възниква от само себе си, в процеса на живота; формират се навици, затвърждават се модели на мислене. Завистта, несигурността, фобиите се вкореняват със страшна лекота. Може да се опитаме да се поправим, но най-често просто залепваме нови лентички тиксо.

Но противно на логиката на мисленето ни, за да се върнем към чувството за чистота, е необходим ежедневен труд.

Голямото постижение не е нищо друго освен красив момент. За да се стигне до него, е необходимо да се отсее това, което предизвиква очакване и разочарование - нетърпение към близките, завист към приятел или гняв към децата. Както съветва Антоан дьо Сент-Екзюпери, човек трябва да изхвърли всичко, докато не остане нищо за изхвърляне. Какво остава след това? Само действие. Когато сте в това състояние, независимо дали става въпрос за спорт или за лични отношения, всичко става ясно, наситено и пълноценно. Пренастройвате се бързо и умело. Вече не сте обвързани със сложността. Свободни сте да действате.

А това е победа. Това е съвършенство.

Източник: New York Times