Силни и след емоционалния ъперкът

Дали наистина болката ни е приятел, предупредителен сигнал или тъмният нюанс на живота, който ни помага да отличим красивото и цветното в него?

Според науката е неприятно, сетивно и емоционално преживяване, свързано с актуално или потенциално увреждане на тъканите. Тя е най-ранният симптом на увреда на тъканите или на заболяване". А определенията в неврологията проследяват и механизмът на предаването й от тъкани  и органи към централна нервна система.

Медицината и фармацевтичната индустрия са дешифрирали добре тези механизми и са създали продукти, които адекватно влияят на типичната болка.

Няма, обаче точна характеристика на онази болка, която кара сърцето ти да се свива и те оставя без дъх в най-неочаквания момент. Тя блокира съзнанието и мисълта и превръща на пръв поглед реалния ти свят в купчина картонени декори. Кой може да даде реална рецепта за такава болка? Защо я усещаме в живота си? И как се случва така, че източникът й са точно тези, които най-много обичаме? Може би точно затова чувстваме нещата така.

Поначало свикваме да се борим с проблемите в ежедневието и с важни и не толкова важни източници на напрежение, които са част от живота ни. Това не  е особено приятна, но може би необходима част от живота ни. Тази част, която ни прави по-силни и по-здраво стъпили на земята. Понякога ни създава фалшивото усещане, че сме уверени и можещи да се справяме с всичко! 
Но това се случва навън, там където сме подготвени за битка и всяка спечелена, ни кара да се чувстваме, като победители.

В нашия малък личен свят, обаче, обикновено допускаме само любимите си хора. Докато не отворим ръце за прегръдка и вместо нея не получим, понякога силен ъперкът.
Първото, което идва в съзнанието ни е колко много боли. После следват смесените чувства на гняв, безсилие, слабост - парализиращи емоции, които изискват време, за да се изпитат и преживеят.

Психолозите имат цяла поредица и определения и рецепти за това - „отработване на агресия“, „подлагане на изтласкване” и т.н. Те твърдят,че този вид емоционална болка, трябва да се изживее.
„Много пъти в живота си ние сме правили именно това – блокирали сме дадена болка, заради силата ѝ, която ни е плашела. Това е естествен механизъм на психиката да ни предпази. Но това, с течение на времето, се е превърнало в емоционална болка. Това е енергия, която е блокирана в даден проблем, в миналото, и ни подканва отново и отново да научим даден урок чрез най-различни ситуации. Обикновено става дума за нас самите и нашето личностно израстване. За урок, който душата ни си е поставила преди да слезе в това физическо тяло. Ако пак и пак се случват подобни ситуации, които изкарват наяве една и съща стара болка, това означава, че все още не сме усвоили уроците от миналото преживяване. Бягаме от изпита.”.  „Когато се върнем в този момент, изживеем го отново, пуснем всички потискани емоции да се излеят, вкараме осъзнатост и прошка… бодилът излиза и раната започва да се лекува.”, пише психологът Стефи Божилова.

Нерядко болката може да бъде  и креативна, да носи красота, както казва великият Ван Гог.

Помните ли малката статуетка, наречена „Зряла възръст”? Създадена е от ръцете на Камий Клодел. Представя безсилието на млада жена пред категоричния избор на любимия й да я замени с друга. Това е красивият израз на болката. Тази, която пронизва скулптурката, дръзнала да се влюби в Роден.

Създаването на някои от най-красивите музикални прозведения е провокирано от нечия болка .

Прочутата приказка на Оскар Уайлд разказва за прекрасната песен на славея, която пеел, докато притискал сърцето си в острия трън на розата.
Може би, най- категоричния  израз на това, как красотата и болката вървят ръка за ръка, е раждането на нов живот. Ако попитате жените носещи живот, готови ли са за болката  на раждането, повечето ще отговорят, че могат да минат през нея, с мисълта, че  в края на пътуването ги очаква детски плач, вероятно породен от още една болка, тази на първото вдишване!

Казват , че нищо в живота не е случайно. Че носи ползи и преподава уроци, които трябва да научим. Раждаме се с болка и я понасяме често в живота си. Понякога тя ни придружава за кратко, а понякота е верен спътник за дълго. Тихо премрежва погледа и размива очертанията на усмивките. Изгърбва раменете ни и свежда погледа, а това може да проречи да видим перспективата - многото други възможности, които могат да променят живота ни!

Спомням си притчата, вдъхновила режисьора и актьор Ивайло Христов да създаде един български филм „Стъпки в пясъка”. Тя разказва за човек, който в края на житейския си път има възможност да говори с Бог и да проследи живота си, като един дълъг пясъчен път по който оставял следи. Следите около неговите стъпки били тези на Бог, сякаш винаги вървяли един до друг.

Но в най-тежките моменти имало стъпки само на един от тях. Човекът побързал да обвини Бог и го попитал:
 - Защо Господи , си ме изоставял в най тежките ми моменти?
Бог се усмихнал и отвърнал:
-Човече, това, което виждаш в пясъка, са следи от моите стъпки! В най-тежките ти моменти, аз те носих на ръце!

Понякога, когато болката е най- голяма, трудно забелязваме тези, които истински ни помагат да я преживеем!

И все пак най-силното лекарство за такава болка винаги ще си останат прошката, вярата и любовта! Желая Ви по много от тях, без да са ви нужни за да се справяте с болка!