Специалното годишно издание на „Мениджър“ е вече в разпространение

Често си казваме, че нямаме причина да водим битки, да осъждаме, да лепим етикети на хора и събития. Обикновено нямаме причина да прекъсваме отношения или да издигаме стени между себе си и другите. Да говорим неразбираемо, да сочим с пръст или да издаваме присъди, за да печелим последователи. Нямаме причина да чертаем видими или невидими граници. Да правим списъци, които после да нарушаваме.

Имаме обаче причина да очакваме. И когато настъпи времето, да изживеем момента с благодарност.

Имаме причина да плачем, страдаме и откриваме. Да оцветяваме сивото. Да вярваме, променяме и да сме близо до хората. Имаме причина да се усмихваме и обичаме, да дишаме и се бунтуваме.

Всеки ден има причина да търсим смисъл да продължаваме. Да сме смели, да не се отказваме. Да вярваме в положителния знак на случайни срещи и непознати хора. Избрахме да ви представим силни и необикновени жени, които са причина да вярваме, че утре ще е по-хубаво от днес.

„Мениджър“ е бизнес издание. То с внимание следи и описва печелив­шите предприемачески стратегии и модели. В годината обаче има един специален проект, който ни дава смисъл да отместим встрани поглед от екселските таблици и безсънните нощи в офисите и заводите. Да изместим фокуса си от трудните мениджърски решения и инвестиционните планове. За да надникнем от друг ъгъл към хората, които дават душа на компаниите и бизнеса. Представяйки ги през силните страни на характера им. Дами, които намират и дават смисъл.

Силата има много и различни проявления. Вярваме, че най-голямата е да имаш куража да следваш сърцето и интуицията си. Ако овладееш тази сила, ти си истински свободен.

Приятно четене!

Весислава Антонова, главен редактор

***

Науката за характера - разговор с проф. Робърт Макграт

Той е клиничен психолог. Преподава в Университета „Феърли Дикинсън“ източно от Ню Йорк. Старши изследовател е към Института за изследване на характера VIA. Публикувал е много материали по темата за характера и добродетелите. Казва, че: “Хора, които смятат, че могат да използват отличителните си силни страни в работата повече или са оценявани високо за техните силни страни, са склонни да бъдат по-ангажирани с работата си и по-удовлетворени от професионалната среда. Когато привличането и задържането на служители може да бъде трудно, признаването и оценяването на силните страни на хората е чудесен начин да се създаде чувство на лоялност към организацията”.

Търсете изданието в разпространителската мрежа и на zinzin.bg

***

Никой не е достатъчно силен, ако е сам 

Интервю с психотерапевта Ирина Лазарова

В днешно време има някакъв обществен натиск да изглеждаме силни. Затова и силата на характера и успешността сякаш вървят ръка за ръка. Много често обаче това, което възприемаме като собствена сила, остава скрито за другите и въпросът е дали изобщо е необходимо да бъде видимо. Силата ни дава възможност да правим нещата, които искаме, да ги отстояваме, да продължаваме напред, да оцеляваме в трудни моменти. Не е необходимо да става достояние на околните как точно това се случва. Важно е какво сме постигнали, а не какви вътрешни ресурси сме използвали. Често нашите собствени възможности остават неразпознати от самите нас. Ако човек познава добре себе си и знае кои са уязвимите му части, но и кои са силните страни, на които може да разчита и да впрегне в трудни ситуации, това прави възможен баланса между силата и слабостта ни. Помага ни да бъдем успешни.

***

„Но с Денис аз никога не бях сама”

За успешните мъже, които стоят зад силните жени

Британската баронеса Маргарет Тачър (1925-2013), която 12 години управлява Обединеното кралство с непоколебимост и твърд характер, казва на едно място в спомените си, че да бъдеш министър-председател е самотна работа. „Но с Денис аз никога не бях сама“, споделя Желязната лейди по адрес на съпруга си. Майорът от резерва Денис Тачър (1915-2003), с десетилетие по-възрастен от нея, е нейна опора близо половин век. За Маргарет той бил нещо повече от спътник в живота – а именно добър и самоотвержен приятел. Примерът с хармоничната връзка на своенравната Тачър иде да покаже, че всяка силна натура има нужда от подкрепа. Ако щете – и от баланс.

***

Фотографията е инвентаризация на тленното

Ани Лейбовиц снима известни лица в инсценирани ситуации, изваждайки на повърхността неподозирани значения. Последно медиите я споменаха, когато направи фотосесията с Олена и Влодимир Зеленски и специално за целта пътува до Украйна: Ани Лейбовиц, фотографката, която вече почти 50 години улавя с камерата си пулса на света. Днес тя е на 73 г. Казва, че истинският фотограф никога не се пенсионира. Но нарича себе си не фотографка, а „концептуална артистка, която работи с фотография.“ След откриването на всяка нова изложба печатните издания публикуват снимки, на които се вижда висока жена с очила и разпиляна руса коса, застанала пред стена с фотографии, на които има предимно разпознаваеми лица.

***

Искра в мрака

Тази история е по-различна. В нея няма феерия и суета. Има битка със суровата реалност, има черни стени, студ и човешки съдби от онези, които стискат за гърлото. За тях предпочитаме да не говорим, за да съхраним себе си. По-често извръщаме поглед, чукаме на дърво, сочим с пръст и шептим или крещим “къде е държавата”. После забравяме. Както забравяме, че “всеки от нас е държавата и ако започнем всеки ден да променяме собствения си микросвят, ще постигнем чудеса.” Думите са на Елеонора Сливкова. Човек с голямо “Ч”, би казал всеки, който се докосне до заразното добро. Елеонора раздава смисъл и напомня за продавача на надежда от приказния свят на Джани Родари. Избира пътя сама, дори когато застрашава живота й.

***

Те сляпо вярват в изкуството

Дръзки, невинни и емоционални - платната на бунтарките. „Повече се страхувам от успеха, отколкото от провала”, казва френската скулпторка Луиз Буржоа (1911 – 2010).  Подобни признания звучат като проповед на някой ню ейдж гуру  - успехът задължава, поставя те под контрола на феновете, на желанието да продължаваш да им харесваш, да пасваш на вкуса и стандартите им. Но за жените в историята на изкуството постижението често е представлявало директна, а не косвена опасност.

През 1723 г. датската художничка Маргарета Хаверман  е изключена от Кралската френска академия, защото е представила картина, която   е  „прекалено добра, за да бъде нарисувана от жена”. Творбите на нейната сънародничка Джудит Лейстър дълго време са подписвани като работи на Франс Халс. И когато все пак става ясно, че са създадени от жена, те просто са свалени от експозициите на музеите.

Търсете изданието в разпространителската мрежа в страната и на zinzin.bg