За една книга над останалите

Тази вечер във въпросния ресторант в Париж, мъжът седял на маса, на която имало пакет, покрит с кафява хартия. Той, бъдещата му жена и няколко техни приятели се били събрали на празнична вечеря. Мъжът не отворил пакета, въпреки че, точно на тази дата – 2 февруари 1922 г., празнувал своята 40. годишнина. Разбира се, че говорим за Джеймс Джойс и една от иконите на световната литература - шедьовърът „Одисей”.

На 2 февруари тази година, точно 90. години след въпросната вечеря, романът беше преиздаден в превод на шведски. Корицата на книгата е същата като оригинала. И това вероятно не е съвпадение. Самият Джойс е прекарал доста време, за да мисли как точно трябва да изглежда тази корицата. Цветовете на гръцкото знаме – синьо и бяло, са използвани по негово желание. А белите букви е трябвало да бъдат припознати като издигащите се бели острови от гръцката митология и произведенията на Омир. Сега някои от вас може да си помисли, че съм малко повърхностен, за да коментирам корицата на книга, превърнала се в едно от най-добрите класически произведения на световната литература. Но се опитвам да бъда честен – още от самото начало романът е замисен като фетиш. Отпечатан в ограничен тираж, на специална хартия и в обем от 820 страници – всичко това създава някакъв особен респект.

Относно новия превод се написаха десетки рецензии и всички те в един доста фриволен тон. „Одисей” е произведение, стоящо възможно най-близо до литературния фетиш. И тъй като фетишизмът вече не се счита за болест, няма от какво да се срамуваме. Но се чудя, дали все пак не е срамно това, което правим с романа. И не заради интимните сцени от онова време, а заради самото съществуване на това произведение. Ако предположим, че една културна генерация се развива в рамките на десетилетие, то близо десет поколения са живели с бремето, че трябва да имат мнение за тази книга. През годините вероятно са проведени хиляди интелектуални разговори за този шедьовър, който на практика никой не е прочел. Но всеки е претендирал, че го е направил. Когато си по-млад и имаш интелектуална репутация и статут, не можеш да си позволиш подобна честност. Един много уважаван интелектуалец веднъж казал, че най-добрата страна на остаряването е, че когато си на достатъчно почтителна възраст може да спреш да лъжеш за това, че си прочел „Одисей”.

И сега, едно ново поколение има привилегията да обсъжда отново тази хубава корица, да води изтънчени дискусии относно самия роман „Одисей” и брилянтността на изказа на Джеймс Джойс. Да сложи един товар на раменете си и да доживее до такава възраст, че да си признае, че не е чело това произведение и че намира книгата за изключително скучна.

Дали аз съм я чел? Все още съм на 47. и през следващите най-малко 20 години трябва да се счита, че съм го направил.