Не става само с учене…

Миналата седмица министър Сергей Игнатов постави българските висши училища в класическо училищно противопоставяне – за отличниците ще има по-големи стипендии (повече държавно финансиране), за неотличниците ще си останат същите. Проблемът е – кой и как ще оценява резултатите. Защото ценността и тежестта на една наука, която не може да се продаде на „спонсори“ не е по-малка от продаваемата. А и потенциалът на българския бизнес едва ли може да поеме качествените специалисти в областта на високите технологии.

Ако пазарът стане единствения критерий за развитието на българското образование, това ще консумира конюнктурния потенциал за няколко години и всичко ще си остане по-старому. Защото, както разбрахме през последните няколко години, пазарите също може да са в грешка. А и съдейки по пазарното търсене и мнението на образователния министър, че фолк-фадромата Азис е герой за оредяващите български дечица, спокойно бих препоръчал откриване на следните специалности: „Поп-фолк караоке пеене“, „Гюбек-мениджмънт“, „Силиконово моделиране“, „Барова и ресторантьорска хореография“ и др. Смешно щеше да е, ако не виждаме, че това диктува Пазарът…

Както вече знаем от „инфраструктурната треска“ от последните години, нещата тръгват само, ако натискът дойде от най-високо. Иска ми се да се надявам, че при изнесеното заседание на българското правителство в Анкара по-миналата седмица Бойко Борисов е видял не само комшийски инфраструктурни успехи, заради които министрите се изнесоха, но и реализацията на амбициозни проекти в областта на образованието – в 74-милионна Турция с над 1% годишен прираст на населението действат 167 университета, а около 350 хиляди студенти на година ги завършват. Демографският потенциал подсказва на турското правителство да инвестира в образование. В точно десет пъти по-малка България има 51 университета и колежа – данни за завършилите и за прираста на населението няма да посочвам, но като цяло сме сред най-бързо намаляващите и едва ли сред най-учените. Извличането на поуките оставям на вас.

Много висши училища, удобно настанени зад академичната автономия вече са минали в сферата не просто на класическия пазар, а на класическото тържище – дават възможност студентът спокойно да „проспи“ обучението си, награждавайки го със заветната ДИПЛОМА! Ако си плаща таксите и се явява чат-пат на изпити, студентът в българско висше училище е ОБРЕЧЕН ДА ЗАВЪРШИ.

Маргинализирането на критериите за натрупване на знания и умения и липсата на работещ модел за обучение, базирано на индивидуални компетенции превръщат гербованата хартия в панацея за голяма част от българските студенти. А една не по-малка част просто стягат куфарите за чужбина с благословията и спестяванията на родители и роднини с идеята да не се връщат повече. Тези хора не се интересуват от политика. Те няма да станат избиратели. Освен, ако политиката към образованието не ги накара да размислят…