Културни кодове: Иван Миладинов и чарът на пейзажната фотография 

Колкото повече навлиза изкуственият интелект, толкова повече истинската фотография ще става по-ценна. За мен като файн арт фотограф, който снима из планините, в един момент моите кадри ще стават все по-ценни, защото по-малко хора ще правят натурални снимки без намеса. AI ще свали цената на сток фотографията, но от друга страна истинските снимки, принтовете, ще имат по-голяма стойност, защото хората ще ценят повече това, което е истинско, моментите, които са се случили. Това разказа в специално интервю за „Мениджър нюз“ Иван Миладинов, професионален фотограф с близо 20-годишна практика, планински водач, а от 10 години и преподавател в една от столичните школи по фотография Photo School. 

Любовта му към фотографията, разказва той, се разпалва покрай работата на родителите му, които са кинаджии. „Бях в пети или шести клас, когато баща ми ми обясни как да работя с камерата. Даде ми я за една екскурзия и оттам започнах да снимам. Като ученик се занимавах с екстремни спортове – колоездене, маунтинбайк и с приятелите ми често заснемахме спусканията ни по Витоша. Харесваше ми да снимам и пейзажи, но тогава гледах на фотографията от чисто туристическа гледна точка, а не като на някакъв вид изкуство или на професия“, казва той.

Фотографията се превръща в негова професия години по-късно. Първите си по-сериозни стъпки прави като студент четвърти курс в университета. „Тогава си купих първата по-сериозна дигитална камера без да имам идея, че ще работя именно това. По-скоро исках да се разхождам в планината и да снимам красиви гледки като турист. Не съм тръгвал с идеята да правя артистична фотография. Направих първите си няколко ангажимента на приятели, които бяха за без пари, разбира се, колкото да се почувствам по-уверен. Първият ми ангажимент, ако не се лъжа, беше за абитуриентския бал на приятелка на моя приятелка преди 20 години“, разказва Иван Миладинов. 

От тогава до сега не е спирал да снима - пейзажи, портрети, абитуриентски балове, сватби, кръщенета, като междувременно от услугите му се възползват и бизнес клиенти. 

Напоследък снимам предимно видео, тъй като това се търси на пазара. От септември тази година вече спрях да се занимавам с планинското водене на групи. В момента само покрай фотографията се издържам – дали ще са курсове, дали ще е снимане, но не и с пейзажна фотография. Пейзажите са нещо, което бих се радвал да си остане в моя обектив, обяснява Миладинов. 

Букет от диви, жълти божури в Рила. Снимка: Иван Миладинов

Връщам го няколко години назад към кадъра, от който кариерата му тръгва стремглаво нагоре. „Снимката с левурдата в Стенето наистина преобърна малко нещата. Като се замисля на фона на останалото ми портфолио, ако някой зрител я гледа най-вероятно няма да му се стори толкова впечатляваща, но за мен по онова време с опита, който имах, с техниката и екипировката, с която разполагах, погледнато от призмата на тогавашната ми визия, това беше един връх, който буквално ми отвори очите. Става въпрос за кадър, който направих през 2012 година, планирах го в продължение на три години, ходейки целенасочено на едно и също място, преследвайки едни и същи условия. С тази снимка направих много рязък скок в развитието си и като обработка“, споделя той. 

Левурдата в резерват „Стенето“, разположен в Национален парк „Централен Балкан“, Стара планина. Снимка: Иван Миладинов

Снимам, защото ми харесва самото сливане с природата, взаимодействието с нея, тоест да бъда там с камера в преследване на перфектните условия и това още повече ме нахъсва, обяснява Иван Миладинов и добавя, че има доста кадри, с които се чувства емоционално свързан. 

Любимите му места в България са Белоградчик и Централен Балкан, а Родопите ги предпочита, когато иска да снима портрети на хората, които живеят там. 

Обича да фотографира есента, защото тя е най-кратка и е най-трудно уловима. „Есента по някакъв начин, дори меланхолията и цялото усещане, което дава, много ми допада. Цветовете са много по-разнообразни и различни. Ако някой ме попита какво ще направиш, ако имаш неограничен бюджет, ще отговоря, че ще ходя да снимам есен в Южното полукълбо, когато тук е пролет. Така ще имам шанса да снимам есен два пъти в годината“, споделя смеейки се. 

Меандрите на река Арда. Снимка: Иван Миладинов

За перфектния кадър казва, че няма как да се случи така както си го представя, защото природата винаги рисува различна картина: „ако оставя една камера да снима определена позиция нон-стоп една, две или три години, всеки един изгрев и залез ще са различни. Няма повторяемост в тази игра и това е чарът на пейзажната фотография“. 

В последните няколко години Иван Миладинов работи по няколко фотографски проекта. Първият е за природата в страни, намиращи се над Северния полярен кръг. Филмът North, заснет в Норвегия заедно с видеографа Велико Карачивиев през 2019 г. печели първа награда на филмовия фестивал в Банско за най-добър български филм през 2021 г. 

Една от любимите му фотографии от този проект е на връх Сегла в Арктическа Норвегия на фона на северното сияние под формата на пушек. „Специално тази снимка ми беше целта – да направя такъв кадър от толкова снимана локация, който да е на ниво с останалите световни фотографи. При природата е много трудно да се повтори кадър. В тази връзка кадърът ми от връх Сегла със северното сияние като пушек отгоре е много ценен заради начина, по който той е застанал отгоре. Природата така си го е направила и просто съм се оказал на това място в подходящия момент. Това осмисли цялото приключение. Имахме идея след Норвегия да отидем в най-северните части на Канада, но това е доста по-амбициозно, понеже там е много по-студено, по-трудно е логистично и финансово. Норвегия трябваше да бъде един вид проба да видим как ще се справим със студа и цялото начинание, но след това дойде COVID-19 и той просто прекрати проекта“, добавя Миладинов. 

Връх Сегла в Арктическа Норвегия. Снимка: Иван Миладинов

Идеята на втория проект, наречен „14 x 8000 + 1 за хората“, е да фотографира всички 14 осемхилядника на планетата. Вниманието тук е насочено към бита на местните, които живеят около най-високите планини на планетата, както и влиянието на височинния туризъм върху природата. Заради този проект Иван Миладинов отново рамо до рамо с Велико Карачивиев се отправят на едномесечно приключение в Непал в преследване на перфектния кадър на връх Еверест. Въпреки суровите условия те се завръщат в България със спиращи дъха снимки от Еверест (8848 метра), Нупце (7861 метра), Лхотцe (8516 метра) и Ама Даблам (6812 метра). 

„Снимката на връх Еверест е правена над Кала Патар, наблизо е базовият лагер на Пумори. Проблемът там е, че всяка вечер една облачна маса се качва от ниското и затваря изгледа към върха. Аз се качих толкова високо, че успях да изляза над облаците, а гледката, която се откри пред мен беше невероятна. Светлината беше страхотна. Това си беше като подарък, чак се разревах от щастие. Имах идея да отида да го снимам и през нощта, но шерпите ме спряха. Сега, ако имам финансиране и време, защото там си отива поне един месец на пътуване, това ще е нещото, с което бих се захванал“, разказва Иван Миладинов. 

Еверест 8848m и Южното седло (South Col 7906m) - реброто, което го свърза с Лхотцe 8516m. На преден план се вижда връх Нупце. Снимка: Иван Миладинов

В България Иван Миладинов продължава проекта си с аналоговата фотография. „От 2014 г. започнах да си задавам въпроса доколкото дигиталната камера ми помага да съм добър фотограф и колко от моето развитие зависи от нея. И тогава ми хрумна идеята да си купя аналогова камера, за да видя какво мога да направя. Впоследствие това постоянно оставаше на заден план и при ковид пандемията, когато всички бяхме залостени вкъщи, му дойде времето. За съжаление, съвпадна с момент, в който много хора се увлякоха по аналоговата фотография, даже бих казал, че наблюдаваме ренесанс на снимането със стари камери. Аз лично започнах да преоткривам местата, които съм снимал с дигиталната камера, но го правя с два аналогови фотоапарата – единият от 1972 г., а другият от 80-те години. Като цяло начинанието излиза по-скъпо, защото ако преди години една ролка филм струваше около 16 лева, то сега е 40 лева“, обяснява той. 

Интересното при снимките, които прави Миладинов, е че са заснети със средноформатни камери, което дава различна перспектива. 
„Филмът по друг начин възприема светлината отколкото една дигитална камера, всеки един цветен филм си има характер и това донякъде е забавно. Аналоговата камера в момента ми носи много по-голямо удоволствие както за пейзаж, така и за портрет. Но не смея да твърдя, че съм някакъв гуру, особено в аналоговата фотография аз се уча. Едно време това си беше занаят, като ученик съм си носил снимките за проявяване във фотото. А сега се старая да си правя нещата сам. Баща ми ме учи как да си проявя черно-белите филми – забавно е и в същото време е много по-трудно. Това е като да караш ретро автомобил, правиш го събота и неделя за кеф, но не ходиш с него на работа“, смее се Иван Миладинов. 

Връх Харамията в Северозападна Рила. Снимка: Иван Миладинов

Заговаряме се за все по-големия брой снимки, които хората качват в социалните мрежи и особено в Инстаграм. Питам го дали се загубва истинската фотография, а Иван ми отговаря: „Инстаграм диктува някаква мода. Хората просто стигат едно ниво, откриват Инстаграм, и за да вървят в тази социална мрежа, започват да следват една тенденция – примерно вертикално кадриране, цветове и визия, които са популярни, и започват да правят такива снимки. Влизат в един балон в Инстаграм, определена рамка, но там като фотограф не можеш да се развиваш. Да, набират популярност и брой харесвания, но като ниво на фотография не се предизвикват достатъчно“. 

Стара река (Първо място на Sony National Awards). Снимка: Иван Миладинов

А къде е тънката граница между грозното и хубавото в снимката, когато бъде обработена? „Като пейзажист в последната година съм обработил 4-5 кадъра. За мен обработката не е самоцел, тя е като черешката на тортата: може да подобри кадъра и да вкара в него някаква моя визия като светлина, колористика, но да сменям небето и да правя някакви несъществуващи неща ми разваля концепцията“, отговаря Иван Миладинов. 

Възмущава се, че засиленият туризъм към някои популярни дестинации води до екологични щети за природата, визирайки язовир Голям беглик, където всяка година при почистване се събират тонове боклуци. 

Адем от село Лисиците в Родопите, Южна България. Снимка: Иван Миладинов

Заради истерията около фотографията за някои хора дори е страшно, разказва той и дава за пример малко селце в Словения от пет-шест къщи, чиито собственици имат злата участ да се намират до една много снимана църква. „Всяка сутрин тези хора се събуждат с поне десет дрона над къщите си. Аз съм ходил на места в Доломитите, където сутрин на някоя по-хубава локация има поне 50 души със стативи. Така че със сигурност това има негативно влияние в последните години. На мен не ми доставя никакво удоволствие да снимам сред тълпа, защото го правя заради връзката с природата“, добавя Иван Миладинов. 

И отправя съвет към хората, които тепърва прохождат в тази професия: разберете какво точно търсите - повече последователи в Инстаграм или го правите заради самото изкуство. 

Автор: Анелия Тодорова                                               

*Снимките, публикувани в материала, са предоставени от Иван Миладинов и са под закрилата на Закона за авторското право