До Освобождението през 1878 г. в България е трудно да се говори за промишленост. Съществуват няколко железарски и златарски центъра като тези в Самоков и Чипровци, розоварни, железарски, ковашки и шивашки семейни работилници, воденици във всяко по-голямо населено място, които се задвижват с вода. Парният двигател, макар да е изминал близо век от откриването му от англичанина Джеймс Уат, все още не е познат в България. Тук обаче се появяват наченките на едро индустриално производство. Първият полъх за местна промишленост идва от Добри Желязков със създадената от него текстилна фабрика в Сливен, в която работят около 500 души. При смяната на султан Махмуд I с Меджит тя е конфискувана с мотива, че не може един българин да ръководи толкова много хора. Добри завежда дела, които се водят години, не ги печели и се разорява.

Примерът му скоро е последван от Михалаки Гюмюшгердан в Пловдив през 1848 г., чиято текстилна фабрика също произвежда платове за турската войска.

След това се нареждат габровци, които от малките работилнички за текстил, задвижвани с вода, правят първите големи фабрики още преди Освобождението и затова наричат гради им „българският Манчестър“.

В ония години България е земеделска страна, която произвежда зърно, отглежда крави и овце, преработва кожите и месото им и ги изнася за Османската империя. Първото търговско дружество за износ на български стоки „Провидение“ е създадено още през 1862 г. в Цариград.

В търговията челно място заема розовото масло, тъй като то е най-скъпо и се търси не само в Османската империя, но и в Европа. Още през 1858 г. братята Димитър и Ботьо Папазови основават търговска къща за износ на розово масло и продават в Париж, Лондон и Ню Йорк. В края на 70-те години на XIX в. Артур Федорович Вайс прави първата мелница, задвижвана не само с вода, но и с пара – първата парна машина в България. Мелницата е на мястото на днешния площад „Възраждане“. Почти по същото време се изграждат и двете жп линии Русе – Варна и Цариброд – Вакарел, в които наред с чужденците работят и българи, които придобиват технически умения. Те се оказват ценни при разработването и пускането на новите фабрики за ремонт и строителство на вагони. Първата от тях е на завършилия инженерство в Германия Стоян Анастасов. Открива я през 1922 г. в София в района на гара Подуяне. През 30-те години в страната ни има вече три частни фабрики за ремонт и строителство на вагони.

След 1878 г. самостоятелното Княжество България търси своето място на световните пазари. Идва ред да се изяви предприемчивостта на българина. Най-напред с бързи темпове се развива кожарското производство и произвежданите у нас кожи се оказват недостатъчни. Още през 1883 г. Народното събрание решава, че митото за вносните кожи вместо 8 на сто, ще стане 1,5 процента, а машини, които се внасят за индустриални цели, се пропускат без мито. Това обаче са частични мерки.

През 1892 г. се случват три събития, които допринасят за развитието на българската промишленост.

Това са първото участие на България на световно промишлено изложение в Чикаго, първият български земеделско-промишлен събор в Пловдив, чийто наследник е днешният Пловдивски панаир, и приемането на Закон за развитие на промишлеността.

От изложението в Чикаго американците се впечатляват най-много след розовото масло от народните носии от Вакарел, Тракия и Шоплука. След тях се нареждат копринените български изделия – кърпи, чаршафи и платове, отчетена е и здравината на габровските и сливенските шаяци. Изложени са и килими от Котел, Враца и Цариброд. Котленският килим е 5 кв.м, което доста учудва американците. В специална витрина са подредени семена от ръж, ечемик, просо, овес и царевица. Това, последното, вярно си е за удивление – какво ли прави в българския павилион типично американско растение. В експозицията ни има множество снимки и картини, показващи народния живот.

Всичко това кара американците да цъкат с език, защото не били чували за България и ни мислели за някакво полуизостанало племе, което ходело полуголо. За това пишат хроникьори от онова време, та и Алеко Константинов.

Първото стопанско изложение в Пловдив показва почти същите неща – розово масло, жито и други семена, вълнени сукна и шаяци, гайтани и коприни, въжета от Пловдив, обработени кожи, сапун, тютюни, но и вина и бира от фабриките в Шумен и Пловдив. За сметка на това обаче чужденците се представят с плугове, вършачки и сеялки, които карат българите бързо да се ориентират как да увеличат добивите си. Не липсват и чуждестранни електрически лампи, които още веднъж дават сигнал на предприемчивите българи, че основната енергия вече идва от електрическия ток. През следващите 40 години златни медали на изложенията в големи европейски градове като Париж, Милано, Лондон и Берлин получават български шоколадови изделия, вина и коняци, изделия на химическата промишленост, етерични масла и др. Интересът на европейците към българските промишлени стоки все повече нараства. Печките за отопление и чугунени изделия, произведени в България, намират все по-съществено място в Турция и Гърция.

ХХ в. – векът на електричеството

Електричеството бързо навлиза и в България. Над Бояна е направена електрическа централа, благодарение на която става възможна и появата на първия трамвай в София, който тръгва на 1 януари 1901 г. от гарата до днешния площад „Славейков“. Иван Калпазанов прави първата електроцентрала на р. Янтра край Габрово и така градът става първият изцяло електрифициран в България. През 1922 г. правителството на Ал. Стамболийски взема решение за изграждане на хидротехническия синдикат „Въча“, който освен за електричество се използва и за напояване на Пловдивското поле. Така Пловдив става втори център на промишлеността, като и до днес районът се слави със зеленчукопроизводителите си.

Пак през 1892 г. Иван Евстратиев Гешов след редица срещи с индустриалци пише „Постановление за развитие на промишлеността“. В него той настоява правителството да вземе мерки за насърчение на индустрията и занаятите по подобие на един румънски закон, с който той е запознат. Това става факт през 1894 г., когато е приет Закон за насърчаване на местната индустрия, който обхваща всичките ѝ отрасли.

Димитър Марков го докладва в Народното събрание. Преди това пак под ръководството на Иван Е. Гешов е направено и „Изложение на мотивите към законопроекта за насърчение на местната индустрия“.

Ето какво се чете в него: „Известно Ви е, г-да народни представители, че нашето княжество по своето политическо положение не може освен постепенно и полека да урежда митарствената си тарифа и да сключва търговски конвенции. От една страна това, а от друга – големият наплив на чужди стоки следствие на силната вънкашна конкуренция, туря в необходимост правителството да подпомогне вътрешната зараждающа се у нас индустрия и западнали занаяти чрез улеснения от чисто домашен характер: сиреч принудени сме сега да протежираме местната промишленост и търговия със средства, които се намират под ръката ни“.

Още в член първи се предвижда „всеки, който в продължение на 10 години от издаването на този закон е отворил фабрика на някои от долуизброените стоки, ще се ползва от предвидените в закона улеснения, ако фабриката му е снабдена с усъвършенствани средства за работа и ако той е турил в нея един капитал от 25 000 лева или употреблява двадесет работници най-малко“. Стоките, които трябва да се произвеждат, са прежди, платове и плетени изделия от памук, коприна, коноп, лен и вълна, както и конци и въжета, стеаринови свещи, фаянсови съдове, пещи, кюнци, огнеупорни тухли, въглища и метали, машини и техни части, бира и спирт, строителни материали, хартия, стъкло и др. Друг член от закона уточнява, че държавата трябва да дава безплатно цимента и хидравличната вар за строежа на предприятията, а машини и части за тях, които се внасят от странство, се прекарват през митниците с 35 на сто отстъпка от съществуващите тарифи. Така се появява грандиозното за времето си строително дружество „Гранидоид“, създадено през 1908 г. При приемане на закона не се чува нито един глас против.

През 1881 г. се създава и първата частна банка в България – русенската „Гирдап“. С развитието на промишлеността в следващите тридесетина години техният брой расте до над 80. В това число не влизат кооперативните и популярните банки, обслужващи многобройните кооперации в отделните градове.

Още през 1905 г. е създадена „Спомагателна каса на работниците от обществените предприятия и за привилегии на надниците им“, а след 13 години е приет и Закон за осигуровка на работници и служещи в случай на злополука и болести. Големите български индустриалци строят жилища за своите работници, правят магазини, в които продават стоки на намалени цени, изграждат и издържат детски градини и училища за децата им. Този процес е ярко изразен и в държавните „Мини Перник“, където дори има и театър с концертна зала. През 1924 г. влиза в сила и Закон за осигуряване на работниците. В него четем, че работодателят е длъжен да снабдява всеки свой работник или служещ с надлежната установена осигурителна книжка, която се заплаща поравно от работодателя и осигурения, когато последният получава заплата само от работодателя, когато е чирак, и само от осигурения, ако последният е на държавна служба или пък самостоятелен.

През януари 1897 г. се утвърждава и до ден днешен единственият български Закон за задължително носене на местни дрехи и обуща.

Мотивите са, че с него се осигурява развитието на двете важни за тогавашна България индустрии – за платове и кожи, съживява се крояческата и обущарската дейност, подобрява се вътрешният пазар на сурови кожи и вълна, което води до подем на животновъдството като производител на суровини. През 1902 г. в София се основава най-голямата фабрика за преработка на кожи на Иван Въжаров. През 30-те години тя раздава дивиденти от 9 на сто. До 1900 г. в България има 25 текстилни фабрики с около 160 механични стана, в които са вложени 6 милиона златни лева.

Направена е и сметката, че от тогавашните 30 000 чиновници всеки харчи по 100 лева за дрехи и обуща на година, а това прави 3 милиона общо.

Докато се обсъжда законът, депутатите се замислят и как ще се изпълнява той на практика. Задава се въпросът кой ще е критерият, по който се определя дали един плат е направен в Сливен или Габрово, а не примерно в Манчестър, но със залепен български етикет. Депутатът Атанас Краев предлага „ония фабриканти или продавачи на дрехи и обуща, които продават чужди материи или обуща вместо местни, да се наказват с глоба от 100 до 1000 лева и със затвор от 21 дни до 6 месеца“.

През 1904 г. изтичат десетте години, предвидени в Закона за насърчаване на местната индустрия, а и условията за развитие на промишленост в България вече са променени. Новосъздаденият Съюз на българските индустриалци настоява да се коригират появилите се вече недостатъци. Министърът на промишлеността Никола Генадиев внася законопроекта, а законът е приет на 29 януари 1905 г. В него „облагите са общи и специални“, като вторите най-вече са освобождаване от мито за срок от 15 години и се отнасят за предприятия, които са внесли машини поне за 20 000 лева с моторна или водна сила от 5 и повече конски сили и имат най-малко 15 души, които работят в тях постоянно поне половин година. Най-важната новост в закона е, че индустриалците могат да ползват безплатно „водните сили на страната, доколкото те не са частно притежание“. Вносът на машини, части за тях и инструменти, както и на всички строителни материали, които не се добиват у нас, става безплатен.

Нуждата от нов закон назрява през 1928 г. поради изтичането на срока на старите два. Стоките, които се произвеждат, вече са разширени с нишесте, консерви, кондензирано мляко и млечни продукти. Освен производство на вино са включени ликьори и пивна мъст, изделия на химическата промишленост, животински и растителни масла, преработка на животински отпадъци, изкуствени торове и бои, целулоза, добив на електрическа енергия. Още на следващата година България изнася продукция за 614 млн. тогавашни лева. Най-важното перо е от тютюни, цигари, най-вече на фабрика „Томасян“ в Пловдив и на Димитър Кудоглу, царевица, яйца и птици, кашкавал, но и руди и желязо.

Към 1 януари 1930 г. в България има 1158 заводи и фабрики, които се ползват с облекчения по Закона за насърчение на местната индустрия, от които само 21 са на концесии. Тогава става възможна и появата на крупни индустриалци като Никола Чилов в Костинброд, прочут с производството на сапуни и парфюми, и на първия български магнат Пенчо Семов, който е главен акционер в 28 предприятия, 3 банки и 2 застрахователни компании.

Пак през 1930 г. група моряци и граждани от Русе основават Българско дунавско корабоплавателно дружество, чиято цел е да развие износа по реката чрез закупуване на по-бързи и хладилни кораби. Четири години преди това във Варна е създадено акционерно дружество „Кораловаг“ с основна цел строителство на кораби, локомотиви и вагони. То е с участието и на подобни компании от Чехия, Германия и Австрия.

През 1939 г. е открита и млекоцентрала в София. Нейният капацитет е до 150 хиляди литра мляко за денонощие.

Индустриалците от началото на XX век в България са не просто двигатели на икономическите промени, но и визионери, които чертаят пътя на модернизацията в труден и динамичен исторически контекст. Със своите усилия те не само изграждат фабрики и развиват индустрии, но и формират нови ценности – предприемчивост, устойчивост и иновация, които са вдъхновение за поколенията.