През по-голямата част от следвоенната епоха глобалната сила се определяше от съюзи, самолетоносачи и резервни валути. Сега обаче навлизаме в ера, която се оформя от критичната инфраструктура и тези, които я финансират, изграждат и оперират. Пристанищата, електропреносните мрежи, железопътните коридори, центровете за данни и веригите за доставки на критични минерали вече не са просто „проекти“. Те са операционната система на суверенитета. Инфраструктурата – мрежи, които преместват енергия, стоки и данни – е индустрията на индустриите. Който и да я оформи чрез договори, стандарти, деноминация на валутата и дългосрочна поддръжка (голяма част от която все повече се ръководи от данни и системи, задвижвани от изкуствен интелект), ще постигне трайно глобално влияние.

Дебатите за „дедоларизация“ често се фокусират върху резервните валути. Според данните на Международния валутен фонд за валутния състав на официалните валутни резерви щатският долар държи приблизително 57-процентен дял от световните резерви през 2025 г., а еврото е на второ място с отчетлива разлика. Официалните резерви обаче са изоставащ показател. По-съществената промяна се отнася до инфраструктурата.

Китай осъзна това рано. Между 2000 и 2023 г. страната отпусна приблизително 2,2 трлн. долара заеми и грантове като част от инициативата си „Един пояс, един път“, а значителна част от тях бяха инвестирани в транспортна и енергийна инфраструктура. Този модел никога не е бил само въпрос на капитал. Чрез обединяването на финанси, изпълнители, оборудване и цифрови системи Китай изнася държавен капацитет и вгражда дългосрочна зависимост. Проекти като мегапристанището „Чанкай“ в Перу, което е мажоритарна собственост на китайски оператор и е подкрепено от милиарди инвестиции, илюстрират как инфраструктурата може да преконфигурира търговските пътища и други зависимости. По подобен начин железопътната линия Адис Абеба –Джибути, финансирана до голяма степен от китайски заеми, драстично намали времето за превоз на товари между Етиопия и Червено море.

Геополитическите последици от инвестициите в инфраструктура са все по-важни за политиците. Перспективата за китайско участие в изграждането на летище в Гренландия породи опасения за сигурността както в Дания, така и в САЩ. Новото съревнование не е просто между валути, а между конкуриращи се инфраструктурни блокове.

В продължение на десетилетия влиянието на САЩ се основаваше на военната мощ, долара и многостранните институции. Но макар тази архитектура да е все още важна, тя бързо се допълва – а в някои случаи и се оспорва – от инфраструктурни стратегии.

Политическото напрежение отразява тази промяна. През 2024 г. новоизбраният президент на САЩ Доналд Тръмп заплаши със сериозни тарифи срещу държави, търсещи алтернативи на фактурирането и плащанията, базирани на долари. В същото време западните икономики увеличиха собствените си инфраструктурни инициативи. Партньорството за глобална инфраструктура и инвестиции на Г-7 например има за цел да мобилизира 600 млрд. долара до 2027 г.; Global Gateway на ЕС обещава до 400 млрд. евро; а мрежата Blue Dot (стартирана от Австралия, Япония и САЩ) се стреми да сертифицира висококачествени инфраструктурни стандарти.

И все пак много страни възприемат тези усилия като бавни и прекалено условни. В свят, изправен пред климатични сътресения, демографски натиск и неотложни нужди от развитие, способността за бързо изграждане на инфраструктура често надделява над опасенията, свързани с управлението.

По-второстепенните играчи съответно предефинират собствените си стратегии. Индия например, следва „коридорна дипломация“ чрез подкрепата на проекти като пристанището Чабахар и икономическия коридор Индия – Близкият изток – Европа. Вместо да се обединява изключително с един блок, тя използва инфраструктура, за да се предпази, диверсифицира и разшири собствената си стратегическа автономност.

В ход е и друга критична промяна. Далеч от това да се ограничава само със стомана и бетон, инфраструктурната геополитика все повече се простира в областта на изчисленията, данните и AI. Корпоративните документи разкриват мащаба на този преход. Технологични фирми като Microsoft, Alphabet, Meta и Amazon инвестират десетки милиарди долари годишно в инфраструктура с изкуствен интелект, включително центрове за данни и специализиран хардуер. Техните капиталови разходи и свързаната с тях амортизация сега наподобяват тези на традиционните инфраструктурни сектори.

Производството на полупроводници се превръща в стратегическа точка в тази система. Съоръжения, струващи десетки милиарди долари, са опора на глобалните вериги за доставка и определят достъпа до усъвършенствани изчислителни възможности. Но AI не е просто още един слой инфраструктура. Това е метаинфраструктура, която ще оформи начина, по който всички останали системи ще бъдат планирани, управлявани и оптимизирани. Ако инфраструктурата определя геополитическата сила, изкуственият интелект все повече определя инфраструктурата. Той може да подобри ефективността на мрежата, да удължи живота на транспортните мрежи и да даде възможност за по-прецизни стратегии за адаптиране към климата.

Но AI въвежда и нови форми на уязвимост. Дистанционното управление на системите за оптимизация може да функционира като „аварийно прекъсване“ за критична инфраструктура, а непрозрачните или предубедени алгоритми могат систематично да определят кои региони или общности получават инвестиции. В този контекст инфраструктурата вече не е само за физически активи, но и за това кой контролира интелигентния слой, който ги управлява.

Никъде залозите не са по-видими, отколкото в Газа. Според оценки на ООН и Световната банка до края на 2025 г. приблизително 90% от домовете и инфраструктурата са били повредени или унищожени, а почти цялото население от 2,1 млн. души е било разселено. Възстановяването ще изисква десетки милиарди долари, но без трайно политическо споразумение новата инфраструктура на анклава може да се превърне в инструмент за контрол, а не за възстановяване. Геополитиката на инфраструктурата не е по своята същност еманципаторска. Транзитните коридори, енергийните системи и жилищата могат да бъдат проектирани така, че да позволяват мобилност и растеж; но те могат да бъдат използвани и за ограничаване на хората.

Светът се движи към припокриващи се инфраструктурни екосистеми: система, центрирана около САЩ, изградена върху отворени капиталови пазари и правоприлагане; система, центрирана около Китай, съчетаваща държавно финансиране, изпълнители и вградени стандарти; и разнообразен набор от регионални стратегии и такива на второстепенните сили.

Решаващият въпрос не е коя система е най-голяма, а коя в крайна сметка ще бъде приета по подразбиране. Дори когато решенията за пристанища, енергийни системи и мрежи за данни са формулирани в чисто технически или финансови термини, действа скрита политическа логика. За такива решения все повече посредничат AI системи, които са обучени върху исторически данни и са проектирани да оптимизират ефективността, като по този начин стесняват обхвата на възприеманите алтернативи.

Джордж Оруел е прочут с предупрежденията си относно контрола върху речта. Днес сме свидетели на още по-фина форма на власт. Инфраструктурата, все повече ръководена от алгоритмични системи, рискува да направи някои потенциални бъдеща неизбежни, а други – немислими.

Най-голямата опасност не е, че една сила доминира, а че обществата постепенно губят способността си да избират между конкуриращи се пътища. Новият световен ред се изгражда в бетон и се кодира в силиций. Последният суверенен акт може да не е да гради или да се съпротивлява, а да признае, че тези избори остават отворени, преди системите, които изграждаме, да започнат да ни оптимизират в замяна.

Бертран Бадре е бивш управляващ директор на Световната банка, главен изпълнителен директор и основател на Blue like an Orange Sustainable Capital и автор на Can Finance Save the World.

Саураб Мишра е бивш директор на Станфордския институт за изкуствен интелект, ориентиран към човека, и икономист в Световната банка и Международния валутен фонд, основател и главен изпълнителен директор на Taiyō.AI.

© Всички права запазени. Project Syndicate, 2026.