Съединените щати успяха да изберат за втори път президент, чийто първи мандат завърши преди 4 години с опит за преврат от негова страна. В Германия управляващата коалиция се разпада, водейки страната към предсрочни избори въпреки опасността те да направят втора сила в Бундестага антидемократична крайнодясна партия. Двете държави са сред най-важните и могъщи демокрации в света. Едната има желязна двувековна традиция в опазването на конституционния си ред, а другата – твърде горчив опит, който досега е правил немислима заплаха като днешната.

В двата случая не говорим за съвпадащи изключения от общата картина. Франция, най-старата съвременна демокрация в континентална Европа, проведе през лятото избори, на които възходът на крайната десница бе спрян само благодарение на бързото съставяне на разнородна лява предизборна коалиция с водеща партия в нея – антисистемната антиевропейска „Непокорните“ на Жан-Люк Меланшон. В Нидерландия първа сила на парламентарните избори излезе също крайнодясна ксенофобска сила, която е и водеща в новото коалиционно правителство. Бихме могли да продължим с Австрия, Белгия и др. Всеки от тези примери би могъл да бъде сценарий на дистопичен филм или нечий много неприятен кошмар. Събрани заедно, като част от днешната реалност те би трябвало да ни накарат да си зададем няколко много основни въпроса. В криза ли е либералната демокрация като такава? Докъде е способна да понася удари отвън? Ако проблемът не е в самата либерална демокрация, то тогава къде е?

Виновни ли са медиите?

Социалните мрежи вкарват концентрирано новини от всички злини на земята в дома на обикновения човек, карат го да се чувства несигурен и малък. Така той става уязвим и податлив на истеричните крясъци от всевъзможни източници, достигащи до него през същите тези нови средства за масова комуникация. Социалните мрежи засилват страховете на отделния индивид, атомизират обществото на непримиримо враждебни една към друга групи и проправят път към търсенето на „спасител“, който почти неизбежно ще бъде крещялият най-силно в същите тези комуникационни канали трибун.

В едно свободно общество те се оказват също така удобно оръжие за пропагандата на чужд враждебен несвободен режим. Въпреки че изложеното дотук е по-скоро безспорно, твърдя, че ако го приемем за причина или дори за основен фактор за това, което мнозина наричат криза в либералната демокрация, ще сгрешим, подобно на Стефан Цвайг и Сент-Екзюпери, които виждат в радиото основен виновник за възхода на Хитлер. Ако двамата гениални писатели бяха преживели войната, те вероятно щяха да свързват тази нова за тях медия с гласовете на Рузвелт, Дьо Гол и Чърчил, които успешно заглушават крещенето на малкия гемански диктатор.

Социалните мрежи – също както ефирните средства за масова комуникация и подобно на пресата в едно свободно общество – са само огледало на случващото се в него. Съдържанието им ще се определя от това, което хората искат да чуят или видят, както и от способността и готовността на техните автори да им го предложат. Особеното при социалните мрежи е, че за разлика от другите медии, потребителите са същевременно реални или потенциални автори на съдържание. Тази характеристика подсилва, а не прави различна ролята им на огледало за състоянието и здравето на обществото. Те са проводник, а не производител на обществени отношения и нагласи. Точно както проводниците пренасят, а не произвеждат ток, медиите не създават, а отразяват кризите в социума. Езикът на омразата, конспиративните теории, изолационисткият етнонационализъм, авторитарният уклон застрашават самото съществуване на свободния свят, защото са покълнали в самата тъкан на обществото, а не защото са отразени в социалните мрежи. Появата им в тях е подобно на избуяването на бубоните, което разкрива наличието на чума в организма (очевидно не бубоните причиняват чумата).

Когато се говори за криза в либералната демокрация, се има предвид и очевидната неспособност на демокрациите да осигурят съществуващия след края на Студената война световен ред и произтичащия от него всеобщ мир. Безнаказаната агресия срещу Украйна от страна на Путинова Русия от 2014 г., възнаградена с анексирането на Крим и Донбас, и последвалата тотална война срещу същата страна със заявена цел премахването ѝ като свободна и независима нация демонстрира най-малкото дълбока криза във волята и умението на либералните демокрации да защитят колективно или поотделно принципите и реалността на реда, в който иначе единодушно се припознават.

Оспорвана отвътре, безпомощна при агресия отвън, днешната либерална демокрация изглежда на пръв поглед в дълбока криза. Дали обаче проблемът е в самата либерална демокрация като конструкция – носител на социума, и като форма на управление, или пък е в самия социум?

Какво беше това либерална демокрация?

Нека да припомним накратко какво е либералната демокрация и защо е преобладаваща в голяма част от света. „Най-лошата форма на управление, като изключим всички останали“, казва за нея Чърчил, което е изключително добро обяснение за успеха и устойчивостта ѝ през последните два века. За разлика от атинската демокрация, която е пряка, т.е. всички граждани участват едновременно в законодателния процес и повечето упражняват управленски и съдебни функции в някакъв момент по силата на жребия, нашата демокрация е представителна. Активните граждани (а днес това означава всички пълнолетни граждани) имат правото да изберат представители на нацията, които да отговарят за законодателството и управлението в рамките на определен мандат от време. Това разделение на избиратели и избрани управляващи води до професионален елит, контролиран от гражданското тяло. Тази форма на управление е по-близка до римската res publica и до въображаемата Аристотелова политея, отколкото до теорията и практиката на древногръцката демокрация. Докато в Древна Атина демосът (гражданите в народното събрание) е ограничен във волята си само от боговете, то в нашата просвещенска демокрация тя е неразделна и неотделима от личните права и свободи, които са безусловни, извечни, неизменни и неотменими. Именно затова наричаме нашата демокрация либерална (очевидно не защото е демокрация на либерализма или на либералите). Дори в пълното си мнозинство народът не може да отмени или промени корпуса на правата и свободите, без да разруши демокрацията. Това, разбира се, означава, че не могат да бъдат добавяни и измислени „права и свободи“, а особено такива, с които смисъла на постройката би бил изменен.

Коренът на кризата

Обществената криза в нашия – западния – свят се дължи основно не на техническия прогрес и на поредната комуникационна революция, а на една много по-стара отрова, загнездила се дълбоко в социалната почва и избуяваща за пореден път поради солидна глътка „въздух, проникващ отгоре“. Въпросната отрова е всъщност светоусещане, закостеняло в идеологеми, родеещи се с догми и с псевдонаука, граничеща с религията. Бихме могли да го наречем русоизъм, неомарксизъм, марксизъм или да го брандираме неграмотно като либерализъм и както в повечето случаи, когато се опитваме да обясним светоусещане през идеология, ще сгрешим. Това светоусещане има наследени елементи от всичките изброени идеологически течения и още няколко, но само по себе си представлява един широко разпространен умствено-емоционален миш-маш. В днешното си преобладаващо въплъщение може би било най-точно да го определим като „прогресивизъм“ или „прогресизъм“. Впрочем така най-често го наричат и най-осъзнатите му застъпници. Ако трябва да пренебрегнем нюанси и противоречия, можем да го обрисуваме в основните му постулати по следния начин. Светът се променя константно от лошо към по-добро. Дотук обаче свършва приликата с традиционната вяра в прогреса от XIX и XX век и започват вътрешните противоречия. Прогресът може да е нещо добро сам по себе си, но може да взема погрешни завои, които трябва да бъдат изправени. Западната цивилизация е лицемерна и експлоататорска в услуга на западния мъж и неговия патриархален ред. Всички останали – според този неграмотен светоглед – могат да бъдат обособени в разграничими групи (етнически, жени, жени от малцинствени групи, ЛГБТ-КЮ общност, деца и мн. др.). Цялата човешка история досега е непрестанен низ от експлоатации, зверства и издевателства над всички тези групи. Днес тези групи трябва да бъдат овластени със специални права, за да се оправят старите несправедливости и за да се достигне до равенство. Едновременно с това лицемерната западна цивилизация (и само тя) е фатално разрушителна за природата, която трябва да бъде призната за жертва, и престъпленията срещу нея да бъдат осъждани наравно с тези срещу хората – откъдето и понятието екоцид. Начинът, по който лошият експлоататорски завой на прогреса да бъде изправен, за да се превърне в правилния прогрес, е просветеният прогресистки елит с много бързи реформи, спуснати отгоре, да овласти репресираните групи, да спаси климата от промяна и да върне природата в някакъв идиличен, въображаем предчовешки момент.

Предавам нарочно този поглед върху света и човека в най-концентрирания му и карикатурен вид. Той рядко е срещан в тази му пълнота в публичното пространство, но прониква в наратива и се открива в законодателната и управленската линия на голяма част от политическия елит и което е по-важно, доминира изцяло академичния свят на западната ни цивилизация днес.

Проблемите, произлизащи от това, са няколко и са свързани в причинно-следствена връзка. Крещящото малцинство сред елита, което агресивно изповядва този светоглед, не среща съпротива в средата на същия този елит, създавайки впечатлението в огромното мнозинство от гражданите, че е предадено от водачите си по отношение на основни и много важни за него елементи на обществото.

Врагът отвътре

Усещането, особено в средната класа на Западна Европа и Северна Америка, е за счупване на бавно постигнатия през последните два века консенсус, утвърден след Втората световна война и осигурил триумфа на либералната демокрация и свободния свят в сблъсъка с комунизма и Съветската империя. Той е, грубо казано, резултат от сделка, обновявана периодично според общественото развитие и промените в нравите между консервативния мироглед и либералния порив към новото. Да запазиш невероятното наследство на европейската цивилизация с тройния ѝ антично-средновековно-просвещенски градеж е в крайна сметка съвместимо с опита да изградиш за идните поколения едно още по-добро общество, което да им оставиш. Всички големи морални битки и промени от Френската революция насам се случват и могат да бъдат разбрани само през призмата на това противопоставяне, последвано всеки път от сватосване на двата европейски мирогледа.

Когато казвам европейски, включвам, разбира се, и бързо израстващата дъщеря отвъд океана. Нещо повече, независимо дали става дума за постепенното налагане на парламентарното управление и отмяната на изборния ценз в цяла Европа, за повсеместната отмяна на смъртното наказание (отново на Стария континент, три поколения по-късно) или за премахването на робството и достъпа на потомците на робите до пълни граждански права (с един век разстояние между двете събития) в Новия свят – дебатът разделя и се води едновременно в интелектуалните и управленските елити и в непрестанно увеличаващата се средна класа. Точно тук е един от големите проблеми на днешната културна революция, проповядвана и налагана като норма от част от елита (при мълчанието и пасивното съучастие на другата част от него) на огромната средна класа, за която тя е неприемлива.

Основна част от големия обществен консенсус през последните два века, подплатен и гарантиран именно от либералната демокрация, е безусловното равенство на всички свободни личности пред закона, както и стартова позиция в живота без наследствено възпрепятстване или привилегия. Това прави всякаква дискриминация, позитивна или негативна, несъвместима с просвещенската основа на обществото ни, както и със самата либерална демокрация като такава. Аргументът за поправяне на историческа неправда през овластяване на дадена група, чрез установяване на квоти за нея е в челен сблъсък с всичко, което поколения наред западният свят възприема като основна ценност. Човек се издига социално през съревнование – през труд (предприемачество), образование (изпити), като убеди съгражданите си (избори) или като направи нещо изключително за общността или за човечеството (артистичен, научен или военен гений). Същевременно спусканото от една група резонира в практиката и дава като резултат връщане към подобни на феодалните отношения, които водят до масова некадърност на отговорни позиции и противоречи на основни постижения в западното общество. Квотите за жените например и движения като Me Тoo са противоположното на това, зa което се бори истинският феминизъм от XIX и ХХ век и в което побеждава – жената да е наравно с мъжа в обществото, без да има нужда от никаква изключителна корпоративна или правна защита (защита и опека са много родеещи се понятия).

Криза на представителството

Когато един агресивно налагащ волята си елит се опитва да наложи бързо радикална промяна в правилата против усета и волята на средната класа, която е гръбнакът на всяко свободно общество от древността насам, резултатът неизбежно ще бъде дълбока обществена, а най-често това означава и политическа криза. Когато не намира в естественото си представителство свой говорител и чувства онзи скъп за нея свят, който иска да предаде на своите деца, застрашен, патриархална, семейна Европа, както и патриархална, семейна Америка (и в двата случая – огромното мнозинство в обществата и най-вече от средната им класа), съвсем логично ще се обърне към всякакви маргинали, политически авантюристи и откровени мошеници – всякаквите Салвиниевци, Орбановци и Тръмповци. Те не се колебаят да отхвърлят новите догми и говорят в защита на консенсусни доскоро социални и политически реалии. Те са тук, не защото хората са полудели, или защото Путин или Си са станали привлекателен модел с чудовищните си човеконенавистни режими и кървави амбиции, или защото примитивната Путинова пропаганда е невероятно успешна.

С новата Желязна лейди в Италия виждаме вероятно истински добрия подход, който ще освободи либералната демокрация от тройната обсада, в която е попаднала – тази на враждебните външни режими, които я нападат, тази на псевдодесните предатели като Орбан, които я продават на враговете отвън, и тази на застаряващи богати хипари, които в комбинация с няколко малоумни хипстъри за сметка на цялото европейско просвещенско наследство се упражняват в нещо, което не знам как да нарека освен идеологически и политически онанизъм. Джорджа Мелони буквално анихилира враговете на демокрацията в Италия, като каза на хората – нищо здраво няма да се промени, аз съм вашият лидер.

Освен Орбан, който обаче говори на общество с тежък български синдром (т.е. непроведена лустрация), някой в западния свят не печели избори с открито отхвърляне на либералната демокрация. Още по-малко виждам някой от многобройните пудели и слуги по света на джуджето от Кремъл да обещава предизборно, че ще превърне страната си във втора Русия. Не знам също никой от големите фенове на Пекин да предлага за своята родина превръщането ѝ в комунистически Китай. За разлика от миналия век, не можем да срещнем лобисти на нова, нечувана досега алтернативна система. Либералната демокрация си е тук, милиони хора продължават да бягат към либералните демокрации (не знам същото да важи за не по-бедните Китай или Саудитска Арабия например) и продължава да бъде най-лошият режим, като изключим всички останали.