Малкият камък обръща колата. Голямата бутилка има тясно гърло. В кръвоносната система се крие тромб. Огромният механизъм не може без едно дребно слабо място.

Така е във всяка война. Планинският проход Термопили е толкова тесен, че триста спартанци наистина могат да се опълчат на огромната персийска армия, наречена от Вазов „сганта на Ксеркса“. Йеменските хути атакуват кораби в Червено море. То е толкова малко, че Бог с лекота го разделил по молба на Мойсей, за да мине пеша избраният народ. После „Тесла“ и „Волво“ спират доставките за Европа, защото световната търговия се забавя – и оскъпява – с десетина дни и милиони долари.

Още един пример, Светите земи. Площ – по-малка от половин България. Население – десетина милиона. А всеки трясък там разклаща не само 14 милиона евреи и 2 милиарда мюсюлмани по света, но и всички останали. Достатъчно е да кажем думите „Израел“, „Палестина“, „Йерусалим“ и страстите пламват – в Азия, Америка, Европа.

Може би тъкмо Светите земи са тясното гърло на света. А близкоизточният конфликт – майката на всички конфликти.

Гърлото се задави на 7 октомври 2023 г., когато „Хамас“ нахлу в Израел, за да пали, пленява, изнасилва и коли. Ако е имало рационална калкулация, тя е предполагала Тел Авив да отвърне с още повече кръв и разрушения. Така и стана. Един хадис сравнява трагичната неизбежност със скъсана броеница. Зърната падат едно по едно – до Съдния ден.

Но да се върнем назад. През Първата световна война Англия (и отчасти Франция) вземат две съдбоносни решения: да заложат на арабите срещу Османската империя, като начертаят границите на арабските страни по междите на бившите колонии – и да благословят създаването на еврейска държава в Палестина. Оттогава в Близкия изток няма доволни.

Не ме разбирайте повратно. От днешна гледна точка задачата има хиляда възможни грешни решения, но нито едно правилно. Така или иначе, резултатът е видим: евреи и араби, а оттам израилтяни и мюсюлмани, са завинаги скарани. А светът е принуден да избира страна.

Едни сечаха, други развързваха възела. И арабите, и Израел опитаха със сила. Не успяха. Дипломацията също се провали. Даже майсторът на совалките Хенри Кисинджър не умиротвори Близкия изток.

Защото конфликтът притежаваше своя, перверзна и жестока логика. Тъкмо мирът изплува на хоризонта – и кръвта бликва, за да се съсири и запуши тясното гърло на света. През 1994 г. Израел и Организацията за освобождение на Палестина (ООП) сключиха договорите от Осло, като създадоха Палестинската автономия. Даже израелският премиер Ицхак Рабин, външният министър Шимон Перес и палестинският лидер Ясер Арафат получиха Нобелова награда за мир.

Само че израелски радикал уби Рабин през 1995 г. А терористичната „Хамас“ измести ООП от Ивицата Газа и продължи по пътя на въоръжената борба.

Трагедията се повтори и в наши дни. Кървавата акция на „Хамас“ бе предшествана от нов шанс за мир, т.нар. „Авраамови“ споразумения между монархиите от Залива и Израел. Авраам е арабският Ибрахим. Той имал двама сина – Исаак, прадядото на евреите, и Исмаил – на арабите.

Каква беше логиката на процеса? Затегнете коланите! Ще опиша сложен многоъгълник от интереси в Близкия изток.

Да започнем от мюсюлманския свят, където враждуват сунити и шиити. Те се разделят през VII век по въпроса кой трябва да наследи пророка Мохамед – най-верният другар Абу Бакр - или братовчедът и зет Али. С времето възникват два различни вида ислям – много по-разпространеният (80% от световното мюсюлманско население) сунитски, отдаден на „сунната“, ученията на Мохамед и последователите му – и шиитският, който очаква последния имам Махди и разрешава Пророкът да бъде рисуван. Днес лидер на сунитите е Саудитска Арабия, на шиитите – Иран. Тяхната вражда изправя на нокти света.

Но нека да усложним още. Двете съседни сунитски монархии, Катар и Саудитска Арабия, не се долюбват особено. Катарският приятел е Турция, саудитският – Египет: още две държави със собствени претенции за роля в сунитския свят.

Преди петнайсетина години активен беше малкият Катар: участва в Арабската пролет, осинови „Мюсюлмански братя“, вкара свои хора във властта в Тунис и Либия, заяви огромни за мащабите си амбиции. Бързо стана ясно, че са прекомерни. После напред излезе Саудитска Арабия. Младият и решителен лидер, престолонаследникът Мохамед бин Салман (MBS), си проправи път към властта, без да се церемони. Изправи се срещу Иран, впусна се в амбициозни проекти и тръгна да модернизира крайния саудитски ислям.

Принцът намери общ език с Доналд Тръмп и… най-неочаквано, с израелския премиер Бенямин Нетаняху. Оформи се нещо като What’s App група за бързо реагиране, известна като Б отбор: MBS, колегата принц от Обединените арабски емирства, MBZ (Мохамед бин Заейд), Биби (Нетаняху) и съветникът по националната сигурност на САЩ Джон Болтън.

Целите на Б отбора бяха прокарването на Авраамовите споразумения и възпирането на Иран. Първото бе инструмент за второто.

Докато сунитите са разделени, шиитите по света единодушно признават за лидер Техеран. Той има решаващо влияние върху поне четири близкоизточни държави с шиитско население – Сирия, Ливан, Ирак и Йемен. По време на Арабската пролет опита и с шиитското мнозинство в Бахрейн, но вълненията бяха потушени от сунитска (саудитска) сила отвън. Малко хора знаят, че дори в Саудитска Арабия има шиити (10–15% от населението), и то тъкмо там, където са петролните полета. Дори в Турция близките до шиитите алевити са голяма и недоволна група; неуспелият президентски кандидат Кемал Кълъчдарооглу е алеви.

Иран отдавна подкрепя йеменските хути. Те са заиди, религиозна секта на шиизма. Саудитците воюват с тях от десетина години, но не ги надвиха. Не за първи път хутите нападат танкери в Червено море. Правят го донякъде безнаказано. Иди ги гони по планинските им убежища. И най-важното: сунитската „Хамас“ е под иранския чадър.

Зави ли ви се свят? Един конфликт „шиити – сунити“. Още един, по-малък – „сунити – сунити“. И още: Иран – САЩ и Иран – Израел. Плюс няколко странни приятелства: Иран с „Хамас“ и монархиите от Залива с Израел.

Стигнахме и до Израел, който има свои проблеми. Няколко избора не доведоха до нищо. Биби Нетаняху не можа да бъде свален от сцената, но и не можа да състави стабилна власт. Конституционният съд върна противоречивите му съдебни закони, срещу които протестираха стотици хиляди. Разграждани от политикани и радикали, институциите отслабнаха и проспаха терористичната заплаха. Сега Израел води безмилостна война срещу „Хамас“, от която лесен изход няма.

А палестинците? Те изведнъж видяха, че в Авраамовите споразумения за тях няма нищо. Но кой да ги поведе: от едната страна са компрометираните терористи от „Хамас“, от другата – корумпираната власт на ООП на Западния бряг. Не е лесен изборът между чума и холера.

САЩ имат стратегически дилеми. Демократите разбират повече Иран, републиканците – Саудитска Арабия. Барак Обама сключи ядрената сделка с Техеран, после Тръмп се отказа от нея. Джо Байдън обиди принц Салман заради нарушенията на човешките права, после продължи политиката на Б отбора. Отгоре на всичко войната в Близкия изток влиза в лош резонанс с войната в Украйна.

Какво да кажем за Европа? Франция има най-много евреи и най-много мюсюлмани на Стария континент. Испания отвори дума за признаване на палестинска държава. Заради историята си Германия е традиционен приятел на Израел. Виждате ли тук база за общ интерес и обща политика? Аз – не. Но усещам страх и трепет. Ако не за Трета световна, то за дестабилизация на западните общества отвътре – заради неинтегрираните мюсюлмански общности и радикалната левица, която флиртува с тях.

Рисковете наистина са огромни. Американските удари срещу хутите вече разширяват конфликта. Израел разменя удари с проиранската милиция „Хизбула“ в Ливан. Радикалите по света скърцат със зъби.

Да разгледаме обаче оптимистичния сценарий. Израел има някакъв план за край на войната. Саудитска Арабия, ОАЕ и особено Катар, играят силна посредническа роля. Когато оръжията най-накрая млъкнат, принцовете от Залива ще бъдат изправени пред два въпроса: да финансират ли мирния процес (което биха направили с удоволствие)? И да разположат ли в Газа умиротворителни сили (което не биха)? През това време някоя силова фигура със сравнително неопетнена репутация ще трябва да оглави палестинците. Защото „Хамас“ ще трябва да изчезне, а досегашният президент Махмуд Абас да си ходи.

Иран също не е стабилен. Там всички са вгледани в здравето на аятолах Али Хаменей (84); само две години по-възрастен от Байдън. Важно е кой ще замести религиозния лидер на Иран и какъв курс ще поеме страната, която от Ислямската революция през 1979 г. е имала на върха само Хомейни и Хаменей. Женските бунтове разклатиха, но не сринаха властта на моллите. Един от най-важните въпроси за Близкия изток е: ще се променя ли Иран? И ще излязат ли силните вътрешни противоречия навън?

Има обаче по-важен въпрос: кой ще спечели изборите в САЩ. Едно преизбиране на Тръмп ще промени не само Америка, но и света. А най-лошият момент за световна криза е американската изборна година.

Накратко, това е времето да се уплашим. Тясното гърло на света е запушено. Вътре клокочи взривоопасна смес. Дано тези, които държат – или си мислят, че държат – бутилката, знаят какво правят.