През последните седмици в театралната общност се разгоря дебат около финансирането на сценичните изкуства и ролята на различните участници в сектора. Повод за него станаха както исканията на новосъздадената Асоциация на креативните театрални агенции (АКТА), така и позициите на Асоциацията на работодателите в театралната област (АРТО).

След последните изявления на министъра на културата Найден Тодоров, в които беше заявено, че настоящият модел на финансиране е изчерпан и води до системни дефицити, този разговор придобива още по-голяма актуалност. На практика за първи път на институционално ниво се признава, че става дума за системен, а не за частен проблем.

Същевременно от заявените намерения става ясно, че се предвижда съществена промяна – намаляване на ролята на пазарния индикатор и преминаване към модел, в който финансирането ще се определя в по-голяма степен чрез административно зададени критерии.

Това поставя нов ключов въпрос: не дали ще има критерии, а какви ще бъдат те и кой ще ги определя.

Различните модели в театралната система

В България съществуват няколко ясно разграничими модела:

Държавни театри, които работят на репертоарен принцип и получават субсидия, обвързана с реализираните постъпления. Те имат дългосрочни ангажименти – поддържане на трупи, репертоар и обществена функция;

Общински театри, които също са субсидирани, но на база годишен бюджет;

Частни продуценти, които сами финансират спектаклите си и поемат изцяло пазарния риск;

Частни сцени, които съчетават селекция, програма и изграждане на публика и се финансират от собствени средства, генерирани от собствена продукция или отдаване под наем на сцената;

Независими трупи, които работят основно с проектно финансиране (грантове и др.) и не търсят пряка финансова възвръщаемост.

Тези модели не се изключват взаимно – те функционират паралелно и често си взаимодействат.

Хибридната система и нейният генерален проблем

Генералният проблем на българския модел в държавния сектор е, че той финансира приходите, а не дейностите. Основният критерий за определяне на субсидията е размерът на реализираните постъпления – на практика всяко евро приход се допълва с публичен ресурс. Този критерий обаче не е обвързан с художествената стойност на създаваните спектакли – от значение е единствено генерираният приход.

Това води до хибридна ситуация, при която държавните театри функционират едновременно като публични институции и като пазарни субекти, без да имат пълната свобода на вторите и без да запазват изцяло логиката на първите.

В подобна среда се появяват и сериозни изкривявания. Един от най-проблемните модели, който съм наблюдавал пряко, е този, при който държавни театри на практика финансират частни проекти. След реализацията им публичната институция получава единствено субсидията, докато целият приход от билети остава за частния продуцент. Така рискът се поема от публичния ресурс, а печалбата се приватизира.

Един слабо обсъждан финансов проблем: паричните потоци

Освен модела на субсидиране съществуват и чисто финансови механизми, които влияят пряко върху работата на държавните театри.

Плащанията на тези институции към външни доставчици – електроразпределителни дружества, доставчици на материали за декори, наеми на сцени като моята, както и хонорари на гостуващи артисти – се извършват чрез системата за електронни бюджетни разплащания (СЕБРА). Изброените примери са само илюстративни и далеч не изчерпват обхвата на външните услуги.

Системата функционира с предварително определени лимити и централизирано одобрение на плащанията.

От моя опит това означава, че дори когато даден театър има поети задължения и реализирана дейност, плащанията към контрагенти могат да бъдат забавени с месеци. Това не засяга само доставчиците, а и самият творчески процес, включително възнагражденията на артисти.

Още по-съществен е въпросът с приходите. Всички приходи от билети на държавните театри постъпват централизирано, след което се преразпределят под формата на субсидия. На практика отделният театър не разполага пряко със средствата, които сам е генерирал.

В този смисъл държавните театри функционират като вторични разпределители на бюджетни средства – средства, събрани от данъците на всички граждани. Това поставя въпроса, доколко ефективно и справедливо се разпределя този ресурс.

Този въпрос става особено остър, когато значителен публичен ресурс се насочва към скъпи продукции, които се играят едва няколко пъти или съществуват при системно ниска посещаемост. В подобни случаи връзката между разход, резултат и отговорност практически се разпада.

Още по-проблематично е, когато този модел се съчетава с поддържане на изкуствено ниски цени на билетите. Така се създава парадоксална ситуация, при която публичният ресурс едновременно субсидира ниска ефективност и подкопава реалната стойност на театралния продукт.

Дебатът за регулацията и управлението

Като изключим факта, че подобни регулации не са характерни за развитите културни пазари, предложенията за законодателни промени от страна на директори на големи театри неизбежно повдигат въпроса кой би трябвало да регулира и лицензира подобна дейност. В условията на свободен пазар и при наличие на доказано качествени професионалисти и в частния сектор, подобен подход рискува да се превърне не в гаранция за качество, а в ограничение на конкуренцията и инициативата.

Но още по-важен е въпросът за управлението

Ръководителите на държавни културни институти – театри, опери и други продуцентски центрове – управляват значителен публичен ресурс. В този контекст е логично да съществува ясно дефинирана персонална отговорност, включително финансова, под формата на механизъм тип „бонус-малус“, обвързан с резултатите от тяхната дейност.

В момента обаче подобна отговорност е слабо изразена, което води до ситуация, в която границата между управленска неефективност, лоши решения и умишлени злоупотреби се размива.

Паралелно с това съвременното управление на културна институция изисква не само художествена визия, но и разбиране за маркетинг и развитие на публика. Без публика няма култура, а без способност да достигнеш до нея – и най-добрият спектакъл остава невидим.

Цената на билета и ролята на публиката

Идеята за минимални цени на билетите от частните продуценти е разбираема от икономическа гледна точка, но противоречи на обществената функция на публичните театри.

Алтернативният подход е изграждането на публика, която съзнателно търси и оценява по-висок клас театрални преживявания – процес, който изисква време, последователност и доверие.

Пазар и художествена стойност

Практиката показва, че сложни и високохудожествени спектакли могат да намерят своята публика. Когато са реализирани с убедителен професионализъм и ясна художествена идея, те могат да бъдат финансирани на частен принцип и да се играят при по-високи цени на билетите, които публиката е готова да заплати – както моят опит през последните години ясно показва.

В крайна сметка въпросът не е дали моделът ще бъде пазарен или административен. Въпросът е дали ще има ясни правила, реална отговорност и жива връзка с публиката. Защото без тях нито една система не може да произведе жива култура.