Тя е юрист с практика в семейното и миграционното право. Основател е на организация за защита на жертви на домашно насилие, където съчетава юридическа, психологическа и социална подкрепа. От близо 12 години ръководи театрални школи за деца и използва изкуството като форма на образование и социална комуникация.

Какъв беше най-големият ви личен импулс да създадете организация за защита на жертвите на домашно насилие?

Истинският импулс дойде в деня, в който в кантората ми влезе една млада жена, майка на малко дете – уплашена и почти невидима в собствените си очи. Тя не търсеше правосъдие в юридическия смисъл, а просто позволение да живее, така го усетих. В този момент разбрах, че правото не може да бъде просто професия – то трябва да бъде инструмент за възстановяване на човешкото достойнство.
Създадох организацията не толкова от желание за кауза, а от дълг. Домашното насилие е тиха война в мирно време, а жертвите често са оставени сами. Моята мисия е да създам общност, в която страхът се превръща в глас, който дава сила на много други.

Какви промени бихте искали да видите в законодателството относно защитата на жертвите на домашно насилие?

На първо място, смятам, че е необходимо въвеждането на ускорени процедури за временна защита – без жертвите да се безпокоят, че нямат свидетели или медицински доказателства. Много от тях нямат достъп до такива ресурси и именно в началните моменти са най-уязвими. 

Второ – нуждаем се от реална координация между институциите. В момента полицията, прокуратурата, съдът и социалните служби често действат не толкова синхронизирано. Защитата трябва да бъде системна, не формална.

И трето – образованието. Ако не започнем да говорим за насилието в училищата, ако не научим децата, че да уважаваш другия, е въпрос на избор и култура, никоя законова мярка няма да бъде достатъчна. Законите могат да наказват, но само културата може да променя.

Къде виждате пресечната точка на вашата юридическа и артистична дейност след още 10 години?

И в правото, и в изкуството най-важното е едно – разказът. В съдебната зала разказваме фактите така, че да бъдат чути. На сцената – истините така, че да бъдат почувствани. След десет години си представям да съм създала платформа, в която правото среща изкуството – чрез театрални форми, музика и слово, които разказват историите на хората, останали без сила да се справят.

Искам да създам нещо като социален артпроект – където съдбите, преминали през болка и тишина, оживяват чрез културата. Защото думите в закона понякога не стигат. И ако с нещо мога да вдъхновя – нека бъде това: не се страхувайте да бъдете гласът, от който другите имат нужда. Понякога именно това спасява живот.

С коя песен бихте описали стила си на юрист?

Без колебание това е Imagine – Джон Ленън, както и Titanium на David Guetta и Sia. Стилът ми е силен, но не агресивен. Ясен, но не бездушен.
„You shoot me down, but I won’t fall – I am titanium“ – това не е просто рефрен. Това е усещане, което нося със себе си във всяка битка – било то за клиент, за принцип, или за онези, които още не могат да се защитят сами.

Playlist:

1. Imagine – Джон Ленън

2. Simple man – Lynyrd Skynyrd

3. Titanium – David Guetta и Sia.

4. Unwritten – Natasha Bedingfield

5. Slow down – Imany