Къде изчезнаха децата?

Истинска история ли е, или виц, никой не знае, но привърженици на харизматичните публични изяви разказват как на една конференция единият от лекторите така ловко се справил с говоренето пред немногочислената публика, че хората малко по малко излизали, докато накрая в залата останал само един човек. Завършвайки представянето си, говорещият любезно му благодарил, че все пак е издържал до края, на което човекът в залата отговорил: "О, не се притеснявайте, аз съм следващият лектор".

Тази история има известни прилики със случващото се на границата между средното и висшето образование в момента - отчасти с поведението на лекторите, но и много повече с динамиката на учениците, бъдещите студенти. И със студентите. Очевидно е, че те са мобилни повече отпреди време и вероятно много повече, отколкото си мислим. И ползват източници на информация за избор къде да продължат образованието си, за някои от които ние вероятно дори не предполагаме. Макар това да е друг, не по-малко важен въпрос, нека преди кандидатстудентската кампания се опитаме да погледнем видимата част на тези процеси. И така, къде отиват учениците? В какви университети, в България или в чужбина? И как в крайна сметка може да се усъвършенства системата, така че да е от полза за всички?

Статистиката показва, че през учебната 2014/2015 г. общият брой на студентите в България е 279 хил., което е с 2,2% по-малко в сравнение с учебната 2010/2011 г. и с 1,5% по-малко в сравнение с предходната учебна година. И все пак вижда се, че броят на студентите в България намалява с по-бавни темпове отколкото броят на завършващите ученици. Което въпреки елитарните мнения, че това масовизира и намалява качеството на висшето образование, все пак няма как да не се смята за позитивна тенденция.

Втората съществена тенденция - много студенти отиват да слушат в друга зала, ако отново използваме за аналогия историята в началото. Университетите в чужбина стават все по-привлекателни. По неофициални данни между 30 и 50% от завършващите елитни езикови гимназии кандидатстват и заминават да учат в чужбина. В останалите гимназии този процент е значително по-малък и това има причини да е така, но все пак тази тенденция ще продължава да определя облика на висшето ни образование. И това също така означава, че все повече българските университети се конкурират не помежду си и не на принципа държавни и частни, както се говореше по едно време, а с образователните институции в по-развитите страни. Едно проучване на Икономическия и социален съвет от май 2015 г. показва, че отличниците от големите градове искат да следват в чужбина и колкото е по-висок успехът и образователният статус на семейството, толкова по-ясно е изразено желанието за заминаване в чужбина. Това, разбира се, е в контекста на по-значими миграционни нагласи - 2/3 от завършващите ученици се определят като потенциални мигранти. Причините? Сред основните се заявява и недостатъчно доброто образование, или поне така твърдят респондентите.

Изборът на университет в чужбина веднага след завършването на средното образование е най-дискутираната, но не и единствената част от проблема. Има съществена група хора, които започват следването си в България и на втората или третата година продължават да учат в чужбина. Други амбициозни студенти завършват бакалавър тук и заминават за магистратура в чужбина. Колко са те, вероятно никой не може с точност да каже, но със сигурност са повече от студентите от Гърция, Турция, Македония и Молдова, които идват да учат в страната ни. НСИ отчита, че броят на мобилните студенти в университетите в страната ни нараства от 10 000 през учебната 2010/2011 г. на 11 100 през 2014/2015 г., или с 11,5% повече, а в сравнение с предходната учебна година - с 3,2% (за мобилни студенти се приемат тези, чието предишно завършено образование е в друга страна). Така че мобилността се увеличава, от нея печелят студентите, което едва ли може да се каже за университетите в страната ни.

Това са големи щрихи от ситуацията с перспективите пред висшето ни образование. За да успеят, университетите трябва да се усъвършенстват и адаптират. И ограниченият прием и защитените специалности са доста несъществена част от това, което трябва да се случи. Вероятно ситуацията ще окаже донякъде оздравителен ефект на образованието в страната ни - приемът ще намалее по естествен път, което очаквано ще засегне по-маргиналните университети и по-непрестижните специалности и тези с по-малка възможност за реализация на пазара на труда. Висшите училища ще се разделят по-ясно на стабилни и без съществени проблеми с приема на студенти и такива, които страдат. Това - поне докато отминат разрушителните последици на ниската раждаемост или докато университетите не се реформират така, че да отговарят на съвременните изисквания.

Последното е най-важно - те трябва да се променят, за да станат по-привлекателни. Дори не толкова самите университети, а преподавателите в тях, които да положат усилия да направят обучението по-полезно и интересно. Тогава и аудиториите ще бъдат пълни - както в прекия, така и в преносния смисъл. Защото от студентската мобилност може да се печели, при това немалко.