Коментари

5 урока за личните финанси, които научих твърде късно

5 урока за личните финанси, които научих твърде късно

Преди няколко месеца навърших 37 години и си спомних за една от най-големите промени в моя живот. Преди 7 години навлязох в една нова за мен сфера – тази на личните финанси. Това ми подейства като шамар и промени изцяло светогледа ми за парите и тяхното управление.

По това време бях типичният корпоративен служител, облечен в скъп костюм, но живеещ от заплата до заплата, и с няколко кредита. Въртях се като хамстер в някаква омагьосана въртележка, от която не знаех как да изляза. Сега, положението ми е доста по-добро и искам да споделя с вас уроците, които научих за тези години. Колкото по-рано ги приложите в живота си, толкова по-скоро ще излезете от въртележката.

  1. Не можех да си позволя живота, който водех

Най-големият урок, който научих беше, че съм водил живот, който не мога да си позволя. Ако харчиш всеки лев, който изкараш, и в края на месеца чакаш превода на заплатата като Коледа, нещата са ясни. Лошото е, че не го осъзнаваш, докато се въртиш на въртележката с бясна скорост. Работата се превръща в твоя живот и няма как да е иначе, след като прекарваш с колегите си повече време, отколкото със семейството и приятелите си.

Купувах си всичко, което си харесах. Работех много, изкарвах добри пари и си бях „заслужил“ да си купя по-скъп часовник, нови обувки или модерна вратовръзка. Исках да изживея всичко на момента и да превърна малкото ми свободно време в чиста проба удоволствие. Когато парите свършваха, на помощ ми идваха най-добрите приятели – кредитната карта и овърдрафта. Да, парите трябва да се връщат, но не сега, а някога в бъдещето, когато ще получавам още по-висока заплата. Както разбирате, по-високото възнаграждение и бонусите не отиваха за погасяване на заемите, а за по-скъпи покупки, от които имах нужда, за да се чувствам по-добре и да докажа колко съм успешен.

Осъзнах, че няма да издържа още дълго по този начин и съм развил зависимост към заплатата, която ми осигурява всеки месец нова доза покупки и е входния ми билет за света на лесните пари (кредитите). Отказването беше доста трудно. Реших да погася всичките си заеми (включително жилищен) само за няколко години, да направя авариен фонд за непредвидени разходи и да започна да спестявам и да инвестирам.

  1. Бях тотален егоист

Всеки трябва да помогне първо на себе си, преди да помага на другите, но ако това се превърне в начин на живот, няма да завърши добре. За щастие, умението да мислиш и за останалите може да се научи или идва с възрастта. Преди да се запозная със съпругата ми и да започнем да говорим за общи планове за семейство, деца и бъдеще, не бях склонен да деля нищо с останалите. Оправдавах се, че съм израснал във време на дефицит, когато магазините бяха празни и дори сладоледа на клечка трябваше да го деля с брат ми.

С течение на времето разбрах, че да даваш носи същото (дори по-голямо) удоволствие. Поех моята отговорност да осигуря по-добър живот за семейството ми и близките ми, за съседите ми, за хората от моя град и за хората в България. Започнах да споделям опита и знанията, които имам и съм изключително щастлив, че съм помогнал на стотици хиляди хора през последните години да управляват по-добре парите си и ще продължавам да го правя.

  1. Правех всичко по грешния начин

До тогава аз управлявах личните си финанси по изцяло грешен начин. Когато заплатата беше по банковата ми сметка, си купувах желаните неща, после плащах вноската по кредита, и си казвах, че ако в края на месеца остане нещо, ще го спестя. Това така и не се случваше. Резултатът беше, че плащах огромни лихви по кредитите всеки месец, и имах като спестявания съвсем малка сума.

Вместо да поставя на първо място моите дългосрочни цели и да работя за тях, аз ставах все по-беден с покупките на вещи, които се обезценяват много бързо. Дори не се замислях, че месечните ми разходи могат да паднат с над 20%, само ако спра някои абонаменти, които не ползвам, предоговоря пакетите си за кабелна телевизия, телефон и интернет, и ползвам карти за отстъпки в магазините, от които и без това пазарувам.

Това се промени и сега плащам първо на себе си, т.е. заделям между 15% и 20% от дохода ми и го инвестирам, за да може и бъдещето ми Аз да се радва на същия или по-висок стандарт, без да се налага да работи по 12 часа на ден. След това, остатъкът се разпределя по пера и се харчи разумно.

  1. Бях оставил съдбата си в ръцете на други хора

Какъв контрол имаш върху живота си, ако съдбата ти често зависи от един човек (твоя шеф) и неговото настроение и субективно мнение за теб? Може ли да реагираш, ако банката повиши лихвата по кредита ти, и вече трябва да плащаш, не 500 лева на месец, а 650 лева, например? И в двата случая, твоето настояще и бъдеще не зависи от теб. Ако останеш без работа, няма да може да се издържаш, и още по-лошо е, че банката ще пристъпи към продажбата на жилището ти, ако закъснееш с няколко вноски.

Когато нямаш контрол върху ситуацията и нищо не зависи от теб, придобиваш тежка форма на зависимост. Когато не получиш повишение на заплатата или бонус, започваш да обвиняваш другите, че са ти попречили да си купиш нещо или да отидеш някъде. Веднага се намира виновник – шефът, колегата (който те е „натопил“) или нереалистичните цели, поставени от ръководството.

Истината е, че с живота, който водех, малко повече пари нямаше да оправят положението. Въртележката „повече доходи – по-високи разходи“ си се върти и е трудно да слезем от нея. Когато осъзнах, че аз съм отговорен за всичко, което ми се случва, и че ние не ставаме по-богати на работа, а в свободното си време (когато управляваме изкараните пари), нещата започнаха да се променят към по-добро.

  1. Интересувах се от мнението на другите

Когато си среда на „Кой е по-по-най“, неусетно се включваш в надпреварата и започваш да се интересуваш кой какъв часовник има, кой каква кола си е купил, кой къде е ходил това лято. Това е част от приема в групата. Ако отидем в една фирма и видим хората от един отдел, ще установим, че те имат сходен вкус и сходен начин на живот. Като възрастни, не сме по-различни от децата, които искат кукла „като на Ани“ или камионче „като на Виктор“.

Когато става въпрос за пари, ситуацията е същата. Повечето от моите колеги бяха затънали в кредити, харчеха заплатите си до стотинка, и си купуваха всяка нова джаджа, която излезе по магазините. Още си спомням как ме убеждаваха, че трябва да си взема 3-стаен апартамент в престижен квартал в София за ХХХ хиляди евро и да го изплащам 30 години, защото „всички така правят“.

През последните години си създадох нова среда от хора, които не се интересуват особено каква кола карам, къде съм ходил на почивка и къде живея, а как може да си помогнем взаимно, за да постигнем целите си. А, да, и целите ми се промениха и вече не са свързани с материални придобивки, а с това да помогна (макар и с малко) хората в България да стават по-богати и да вземат живота си в ръце, а не да са жертва на обстоятелствата.

Ще ви помоля да споделите тази статия, за да може тя да достигне до вашите приятели и близки, които правят същите грешки като мен. Благодаря Ви!

НАЙ-НОВО

|

НАЙ-ЧЕТЕНИ

|

НАЙ-КОМЕНТИРАНИ