Бедността е само в главите ни

„Когото стана богат, ще съм щастлив“, „Когато имам повече пари, ще помагам на другите“, „Когато стана милионер, ще…“. Всеки от нас е чувал подобни изказвания. Неслучайно се радват на голяма популярност и книги като “Мисли и забогатявай“, “100 начина за създаване на богатство” и „Мисли като милионер и ще станеш милионер“.

Ще ви разкрия една тайна: връзката е точно обратната. Първо трябва да станеш най-добрата версия на себе си и тогава парите ще дойдат при теб, но не даром, разбира се. Ние поставяме знак за равенство между богатството и щастието без да се замислим, че парите са само едно средство, което ни дава повече възможности да правим нещата, които обичаме.

Според мен, бедността или това да сме с ограничени финансови възможности е само в главите ни и е въпрос на личен избор, който сме взели съзнателно или не. Може да се оплакваме колко е несправедлив живота и как другите са виновни за нашето положение (родители, държава, криза), но така оставяме избора дали да сме богати или бедни извън нас.

Ако не искаме повече да живеем в ограничения, трябва да променим отношението си към някои неща около нас. Няма да е лесно, или от днес за утре. Аз все още не съм успял напълно да неутрализирам лошите мисли, които могат да ме повлекат надолу.

Какво за нас са парите

Тъй като проблемът с липсата на пари е по-скоро в нашите глави, трябва честно да си отговорим какво е нашето отношение към тях. Като нещо положително, нещо отрицателно или без значение за нас. Какво чувстваме, когато видим добре облечени мъже и жени, скъпи автомобили, или реклами на луксозни курорти? Какво усещаме, когато научим, че на наш колега са му повишили заплатата, съученичката ни се е омъжила за богаташ, или леля Гошка е спечелила милиони от тотото?

Ще ви разкажа една лична история. В понеделник сутрин се събираме на оперативка във една от фирмите, в които работих. Собственичката току-що се беше върнала от почивка в Париж и изглеждаше във видимо добро настроение. По време на цялата среща колегите ми бяха навели глави и гледаха нещо под масата. След това, когато ги попитах за причината, те почти в един глас ми казаха „Не видя ли обувките на шефката?!? Купила си е Prada за 3,000 лева и чанта Furla за 2,000 лева. Не ни е увеличавала заплатите от една година, а си купува толкова скъпи неща!“.

След като станеш свидетел на много такива случки, когато се запознаеш с хора с големи възможности и видиш, че не са по-различни от теб (просто са вярвали в успеха и шанса им е помогнал), когато попътуваш малко и „видиш свят“, започваш да приемаш парите и хората, които притежават доста от тях по различен начин.

Бедността е начин на мислене

В САЩ направили следния експеримент: Събрали всички бездомници от един град, предоставили им прилични условия на живот, дали им пари, обучили ги, намерили им добра работа. И какво станало? След известно време повечето от тях се оказали отново бездомни, без пари, без работа, с все същата ненавист към богатите. Дори да не бяха направили този експеримент, вижте какво се случва с тото-милионерите. След няколко години, те вече нямат нищо. Всичко са изпили, изяли, изгубили закупените вещи и фалирали започнатия бизнес. Защо? Кое ги е направило от милионери – бедняци? Мисленето и нагласата.

Оплакването не е помогнало на никой

Хората, които не могат да намерят начин за излизане от бедността постоянно се оплакват и намират вината извън себе си: не са се родили в богато семейство, държавата ни е бедна, няма работа за младите хора, всички успели хора са престъпници, кмета не прави нищо за града и т.н. Аз също съм израснал в нормално българско семейство, завършил съм нормален български университет, имам малък собствен бизнес и определено нямам един милион лева в банка.

И какво да направя? Да започна да се тръшкам, да се оплаквам и да обвинявам всички за моето положение? Това ли е решението? Ако беше това, щях да го направя. Оплакването и самосъжалението спират нашето развитие. Те блокират съзнанието ни и ние чакаме нещо да се промени, нещо да падне от небето, за да открие пътя ни към богатството. Това няма как да стане. Дори да сме галеник на съдбата, пак трябва да пуснем фиш за тото-то, нали? (текстът продължава на следващата страница)

Сигурността преди всичко

Много хора се вкопчват в нещо, което наричат „сигурност“. Тази, която хората свързват с работата и получаването на заплата всеки месец, е илюзорна. Как може да сме сигурни в нещо, когато собствената ти съдба е в чужди ръце и зависи от настроението на един човек? Ами, ако този човек има семейни проблеми и не е спал добре? Ами, ако реши, че вече не му трябваме и ни уволни, а ние нищо не може да направим? Бил съм свидетел на подобни ситуации десетки пъти и съм присъствал на срещи, на които се е обсъждало кой точно мениджър да се уволни, а причината е била, че печалбата за собствениците е спаднала с 3% за миналата година.

Ако първата ни мисъл, когато завършим университета, е да си намерим сигурна работа (дори, ако върви с по-ниска заплата), това ще ни отведе към живот със ограничения и неясно финансово бъдеще. Развитието на нашите знания и умения, а не се задоволяването с малкото, но сигурно възнаграждение, е правилният път. Знам, че тук вече някои започват да си мислят, че не съм в тяхното положение и ако нямаш средства да живееш, няма да подбираш къде да работиш. Ако това е временно, съм съгласен, но много хора прекарват целия си живот на такава „сигурна” работа с надеждата, че някой ден това ще се промени. Не, няма! Ако не рискуваме, ще сме на същото положение. Някой беше казал, че е лудост да очакваш различни резултати от едни и същи действия. Не е ли прав?

Способността да се поемат рискове е една от основните, която всеки успял човек притежава. Ако ни е страх да започнем собствен бизнес, да се преместим в друг град, да си сменим работата (ако не ни удовлетворява) или да започнем всичко от начало, лудост е да очакваме нещо да се промени.

Ден за ден към светлото бъдеще

Изборът да живееш от заплата до заплата, или да погледнеш малко по-далеч е единствено наш. Първият ни прави бедни, а вторият ни открива пътя към богатството. Човешкия род е стигнал до сегашното си състояние, защото е планирал. Първобитните хора са се развили, когато са погледнали напред в бъдещето и са започнали да засаждат семена с надеждата да получат реколта след няколко месеца, която ще ги храни.

Знам, че когато чуем „планиране” много хора си представят някаква стара канцелария, пълна с хора, носещи очила и правещи някакви сложни сметки. Поне, аз това си мислех, когато чух за първи път тази дума преди доста години. Не е нужно тези планове да са много сложни. Нека започнем от днешния ден. Какво трябва да свършим днес? След това този месец. А какви са плановете ни за 2,3 или 10 години напред? Животът е много динамичен и непредвидим, но това не е оправдание, за да не планираме нашето бъдеще.

Всички знаем, че големите компании (а вече и по-малките) имат цели отдели по планиране, които изготвят бизнес планове за поне от 2 до 5 години напред. Нека си представим, че тези документи ги няма. Може ли фирмата да съществува при това положение? Ами ако се направят големи разходи в даден месец, които не могат да се покрият с входящия паричен поток? Фирмата може да фалира, нали? Това важи и за всеки от нас.

Данък „Обществено мнение”

Комшията си купи нова кола, защо и аз да не си купя? Ние сме социални животни и ни е в кръвта да се сравняваме с останалите. Така измерваме къде сме ние. Непрекъснатото сравняване с другите обаче и мисълта, че сме „изостанали” ни води към бедност или демонстриране на фалшив стандарт. Когато гледах репортажи за фалирали брокери от инвестиционни банки в началото на финансовата криза, на които им взимат всичко (от къщата и колата до скъпите стикове за голф) си мислех, че това в България няма как да стане.

Да, обаче, стана. Лично присъствах на взимането на колата на уволнен висш мениджър от страна на лизинговата компания, защото вече не може да си плаща вноските. След това разбрах, че и къщата му е взета от банката, а децата му вече не учат в частно училище. Това е доста фрапиращ случай за човек на висока позиция и с големи доходи, който е искал да влезе в клуба на богатите. Както казва Уорън Бъфет „можеш да разбереш кой плува гол само когато приливът се отдръпне“.

Този данък плащам и аз. Колкото и да се стремя да не се влияя от хората около мен, не ми е лесно. Полагам големи усилия, за да се настроя, че щастието не е в покупката на някаква вещ или в някакво събитие, а е вътре в нас. То е пътят, по който сме поели, а не някаква цел, колкото и голяма да е тя.

Наскоро открих един тест на Хорхе Букай - автор, който ценя много и съм чел доста от неговите книги. За да отговорите на този тест, трябва да прочетете внимателно следващия текст, да си дадете време за размисъл и да бъдете честни със себе си:

„Имало едно време един човек, който минавал през непознат за него град и попаднал в гробищата. Започнал да чете надгробните плочи и това, което му направило впечатление било, че на повечето от тях пишело, че там почива някой живял три, четири или две години. На човека му станало много мъчно и се разплакал, като си помислел колко много деца са починали в този град.

Тогава покрай него минала жена от същия град и го попитал защо плаче. Мъжът отговорил, че е потресен от това, колко много деца умират в този град. Тогава жената му се усмихнала и казала, че повечето от тези хора са починали като възрастни и то на преклонна възраст. После разяснила мистерията с годините по следния начин:

В нашия град всички жители си водят дневници, в които записват случките и времето, в което се чувстват щастливи. Когато някой умре, ние събираме всички дни от дневника и така получаваме времето, през което този човек наистина е живял и се е радвал на живота. Това за нас е времето, което си заслужава да се отбележи като изживяно”.