Когато убийството с камъни е за предпочитане

На 13 септември младата италианка Тициана Кантино се обеси заради неин случайно изтекъл порноклип за лична употреба, който се превърна във всенародно забавление в родината й.

На 15 септември, когато българските деца тръгваха на училище, медиите у нас ни облъчваха с видео, в което две девойки бият и събличат на улицата своя връстница. Случката е заснета и пусната в социалните мрежи за всеобща радост и нездрави коментари на всичките й познати, а после стана и всенародна сензация с любезното съдействие на хора, които искат да минат за сериозни журналисти.

Слагам тези два факта един до друг, за да стане ясно до какъв фатален изход може да доведе случайно изтекло в медийното пространство унизително за някого съдържание.

Клипчето с детския бой садистично се повтаряше през целия първи учебен ден повече и от кадрите с усмихнатите първолаци, гушнали букети за учителките си. То бе във всички телевизионни новини, в анонсите към тези емиси, в авторекламите за публицистичните предавания, после многократно в самите публицистични предавания, в които се обсъждаше случката. Мисля, че го гледах поне двайсет пъти за 24 часа. Лицемерни експерти и журналисти обсъждаха без да им мигне окото дали клетото бито и съблечено дете било с гащи или без гащи и какво означавало това, каква шарка имало на сутиена. Уж, загрижени за насилието сред подрастващите. Уж, за да помогнат да се накажат виновниците. Ако им кажеш, че с тази своя загриженост те унижаваха момиченцето хилядократно повече от съчученичките й биячки, ще ти отвърнат, че са замъглили лицето му, че не съобщават името му. И какво от това? Тя знае, че дават нея по телевизията и всяко завъртане на видеото на екрана вероятно й причинява непоносима болка. Всички нейни близки са наясно, че е тя. А тяхното мнение е единственото важно за нея. На нея не й пука, че аз не знам самоличността й.

Докато траеше това срамно, мъчително и безкрайно журналистическо и експертно смазване на и без това пострадалото дете по националните телевизии, очаквах да се сезират няколко вида организации и институции. На първо място - Агенцията за закрила на детето. След това СЕМ, за да глоби всички излъчили въпросното съдържание. Прокуратурата да повдигне обвинение както срещу насилничките, така и срещу родителите им и срещу настойниците на жертвата. А всички НПО, които твърдят, че се грижат за благото на малките български граждани и на жените, да поискат спирането на видеото от ефира.

Ни дума, ни вопъл, ни стон.

А детето вероятно трябва да се изведе и от семейната си среда, защото се чу ясно в национален ефир неин роднина или настойник да казва по повод на случката: “Ами и аз искам да гледам порно клипа на Малина, но не мога да го намеря, а видеото с моето дете се върти навсякъде.” Вероятно когато живееш с близки, които не се срамуват да кажат, че се интересуват от мръснишки записи на фолкпевици, съвсем естествено в някакъв момент можеш да бъдеш набита и съблечена на улицата.

В България дотолкова сме претръпнали към унижението на лица от женски пол, че дори не можем да го разпознаем. Понякога дори извършвайки го, пробутваме действията си за загриженост. И колкото по-младо е момичето, толкова настървението е по-безмилостно. В последната описана ужасяваща случка се наложи дори да се сексуализира едно невръстно 14-годишно пострадало дете (чрез подробни гадни описания на гащите, сутиена и личния му живот), за да бъде по-приемливо да се върти ad nauseam видео, което още повече го стъпква в калта.

Да припомним обаче и други подобни случаи, за да се очертаят нагласите на обществото. Снимки в едър план, името и подробности за самоличността на битата, съблечена и изхвърлена  от партньора си в полето край София жена навръх 8-ми март през 2012 година. (Колко ли са съжалявали тогава същите тези “загрижени” лица, че приятелят й не е снимал случката с мобилния си телефон и не я е пуснал в интернет. Колко ли мастити експерти можеха да се изкажат тогава на неговия фон? Жалко, голяма загуба за българското журналистическо майсторство...)

Клипчето от 2013 година с пияната млада жена, която се въргаля гола на пода, а наобиколилите я мъже я заливат с бира и твърд алкохол и се кикотят. И някой от тях дори снима и увековечава резила й, вместо да й окаже помощ в неадекватното състояние. После май се чу, че тя не се е съблякла сама, а са й “помогнали” от персонала на заведението.

Грозните псувни към Атанаска от Павликени, момичето останало без майка и отглеждано от отрудения си баща, което търсеше внимание с ексцесии в интернет. И патетични генерализации около нейното преминало в изстъпление страдание за окаяното състояние на българската младеж.

Съвсем скорошния публичен линч на Александра Богданска, иницииран лично от нейния измамен и вече бивш приятел, който дори се подвизава редовно като репортер в национална телевизия с огромни претенции са професионализъм.

Като че ли интернет палачите и медиите чакат само някоя девойка, пък дори и още на границата с детството, да изпадне в безпомощно състояние, за да й се нахвърлят. Никога обаче не съм попадала на такава разправа с лица от мъжки пол. И в коментарите по всички гореописани случки съм чела чудовищни обвинения към жертвите, гадни клетви, изпълнени с убеденост, че сами са си го изпросили. С какво тази жестокост е по-различна от това да убиеш с камъни сестра си или дъщеря си, защото е опетнила семейната чест? Смея да твърдя, че второто е далеч по-малко мъчително, защото се случва доста по-бързо.

Идиоти и идиотки, които обичат да бият и унижават и да пускат “подвизите” си в интернет има и ще има винаги. Но нека не травматизираме допълнително жертвите им, като превръщаме случките в сензации и ги популяризираме още повече чрез безсилните си напъни за журналистика. Тъжно е, че медиите не се усещат, че вършат по-голяма беля от насилниците като под маската на загрижеността стават техни пиари и съучастници. И дават идеи на други идиоти и идиотки, които може би досега не са се досетили, че могат да направят нещо подобно.

И докато всичко това се случва, шефката на СЕМ Мария Стоянова бодро дава интервюта, как ще развежда македонски репортери из български медии, за да им покаже колко “енергична” била журналистиката у нас.

Енергична е, да, няма що. Може би е време малко да забави темпото, за да си почине и да се замисли какви ги върши.