Противоположни ли са наистина позициите на Париж и Берлин за трансатлантическите отношения?

„Категорично не съм съгласен“ с германският министър на отбраната, заяви наскоро фреснкият президент Еманюел Макрон, определяйки позицията на Анегрет Крамп-Каренбауер по отношение на трансатлантическите отношения като „исторически погрешна интерпретация“. Германският министър отговори на изказването това изказване с думите, че визията на Макрон за бъдещето представлява „илюзия“.

Необичайната размяна на думи между френския президент и германският военен министър предполага, че става въпрос за нещо голям. Това голямо нещо всъщност е бъдещето на отношенията между Европейският съюз и САЩ, не само по време на предстоящото президентство на Джо Байдън, но и след това, пише Андреас Клут за Блумбърг.

Дебатът произтичаот визията на Макрон, че ЕС трябва да се стреми към „стратегическа автономия и суверенитет“. Той иска Европа да бъде достатъчно силна, за да обяви независимост от САЩ и да може да се противопоставя на Китай, Русия и други.

Крамп-Каренбауер обаче контрира, че Европа не може да се справи сама. „Без ядрените и конвенционалните отбранителни способности на Америка, Германия и Европа не могат да се защитят. Това са фактите“, каза тя. В момента САЩ представляват около 75% от военната мощ на НАТО.

Представени по този начин, тези  две гледни точки означават диаметрално противоположни позиции по отношение на въпроса за трансатлантическите отношения в областта на отбраната. Истината обаче е, че те не са чак толкова различни. Макар че двете визии вадят на преден план различни акценти, те сочат в една и съща посока.

Катализаторът на този дебат, разбира се, беше президентството на Доналд Тръмп. Неговото отявлено презрение по отношение на съюзниците на САЩ, сред които и Германия, както и по отношение на самото НАТО, изплаши повечето лидери от ЕС и вдъхна живот на идеята, че на Америка не може да се разчита.

Победата на президентските избори на Байдън, който е яростен защитник на американските алианси, помогна за успокояването на тези страхове. Това обаче не означава, че през следващите години няма да има завръщане на Тръмпизма, по една или друга форма. Дори и да бъде прогонен напълно, САЩ ще бъдат твърде заети с проблемите у дома и съперничеството си с Китай, за да обръщат внимание на Европа.

Реакциите на Макрон и Крамп-Каренбауер до голяма степен отразяват стратегическите култури на двете страни. Крамп-Каренбауер и израснала във времето на следвоенната западногерманска традиция, в която на САЩ се гледаше почти като на „бащина фигура“, закриляща Европа. За нея Америка остава незаменима. За това тя иска да предложи на Вашингтон „нова сделка“, която да върне отношенията между двете страни на океана на досегашното им ниво. От другата страна, желанието за автономност на Макрон е поредната проява на дългогодишната френска политика, започната от  Шарл Дьо Гол, за омаловажаване американското влияние в Европа и засилване на френското такова чрез институциите в Брюксел. Макронизмът обаче се различава от Голизма по това, че основният му стремеж не е само за френско, но и европейско величие.

Отвъд тези различни мотивации обаче двете гледни точки намират пресечна точка. Както Макрон, така и Крамп-Каренбауер изглежда споделят мнението, че дългосрочната алтернатива на американското лидерство в НАТО трябва да бъде „европейска армия“. Въпреки това и двамата са склонни да признават, че така вероятно няма да има в близкото бъдеще.

Тази идея е нереалистична, тъй като страните от ЕС все още не са готови да се откажат от индивидуалните си армии и по този начин да се разделят с последната реликва, символизираща техния суверенитет. Европейската армия е малко вероятно да се реализира и поради факта, че поляците, французите, германците, италианците, гърците и другите европейци не могат да постигнат съгласи по отношение на това откъде точно идва заплахата за Европа. А дори и да успеят да обединят армиите си, те пак няма да могат да заменят американската мощ.

Следователно това, което Макрон и Крамп-Каренбауер предлагат, е насочено към същата цел: Европа трябва да стане по-могъща във военно отношение и да координира по-добре своите военни сили. Проектите, нужни за постигането на тази цел, вече са в процес на разработка. За съжаление те, подобно на много други европейски планове, не попадат под светлината на прожекторите, заради обичайната брюкселска бюрокрация и прекомерния фокус върху неразбираемите съкращения от рода на PESCO, CARD, CDP и EDF.

И двамата са на мнение, че Европа трябва да има по-добре подготвени военни сили и дори да провежда повече операции без американска подкрепа.Тук влизат мисии за поддържане на реда в ключови зони в региона, от Африка (френският приоритет) до Балтийско море (полският и балтийският приоритет) и Източното Средиземноморие (гръцкият приоритет)

Увеличение на разходите за отбрана и на броя на военните мисии обаче са теми, с които трудно могат да бъдат спечелена подкрепата на гражданите на европейските страни, особено на тези в Германия. Това обаче са стъпки, които не могат да бъдат пропуснати, ако Европа иска да има някакво геополитическо влияние. Може да гледате на този план като на въпрос на запазване на „суверенитета“ на Европа, както го представя Макрон, или пък да го възприемете като предложение за ново разделение на труда  между ЕС и САЩ в сферата на отбраната, както го представя Крамп-Каренбауер.

Дори Макрон признава, че в потенциалните предстоящи световни конфликти, като например този между демокрациите и авторитарните страни, интересите на Европа и САЩ обикновено се препокриват. Крамп-Каренбауер стига малко по-далеч в този анализ. Според нея най-добрият начин за вдъхване на нов живот в трансатлантическия алианс чрез представянето на Европа като „силен партньор“ на САЩ, а не като „безпомощно дете“, което има нужда от закрила.

Превод и редакция: Георги Георгиев