Сърце като паница леща

Кое е онова нещо, дето все сърце не ни дава да не дадем? Да не предложим, да не почерпим, да не се отчетем, да не бутнем? За да не ни мине котка път или финансов инспектор или полицейска палка. И до ден днешен нямам отговор на този въпрос. Да кажете, да не съм минала през закалката на соца, в който ни учеха, че рушветчийството и подкупът са най-страшна проказа за челичените нрави на новия строй, или да не съм наливала основите на демократичната обнова на обществото и то в критичния момент на повратен, цивилизационен рестарт, когато нашенските, гнили, постсоциалистически нормативни и морални рамки се разковаваха със скърцане, за да се набутаме спешно в изискуемите от новите ни геополитически партньори, кроени другаде, тесни като обувката на йоркширска дукеса, нови преговорни условия и параметри – минала съм. Файда…нула!

Повече от десет години ще станат откак и медал ми дадоха за положени успешни усилия по затваряне на преговорна глава „Правосъдие и вътрешни работи“. То тази глава трябваше като я затворим и да рахатясаме поне на първо време от старите корупционни схеми и модели. Предполагаше се, че са положени основите за нов начин на мислене, а от там и на съпротива срещу възможностите за корупционни отношения, а те, знаем, са двустранни. Не е нужно да губим време с припомняне, че еднакво

виновни са и страната която дава, и приемащата подкупа. Еднаква е тежестта на закона. Само с морала, който обуславя закона и върви пред него, какво се случи, че не помръдна, а след него и законът се оказа, че е писан и адресиран за други ширини.

Като обмислях старата като вехтия завет тема и като се чудех какво не е изговорено и изписано по въпроса, внезапно ме осени спомен, на който и сега се усмихвам. Сетих се как ме беше обзел един непознат, направо комсомолски атавистичен ли, прогресивен ли, но със сигурност неприсъщ на скептичната ми натура плам да опровергавам публичните нагласи за изначално подкупната полиция. Тогава бях директор на пресцентъра на МВР и като луда летях по срещи и събития, подготвящи присъединяването ни към ЕС. Бяхме станали членове на OLAF, това е европейската служба за борба с измамите, а аз много отговорно и присърце бях приела предизвикателството да изтикам страната ни, която се стремеше към европейско признание, като най-креативна и активно бореща се с корупцията в службите.

По този повод измислих стратегия. Запознах ръководния състав на министерството на годишна национална среща в Старозагорските бани с намеренията ми, за да ми съдействат от най-високо и се заех! Започнах да снимам телевизионен клип с участието на автентични полицаи, представители на различните поделения и специализирани служби на МВР. То не бяха кастинги, то не беше творчески кипеж и устрем! Намерих най-напетите, най-убедителните, най-авторитетните в колективите си и.. няма не искам! Министър лично ми беше дала рамо да демонстрираме решителност в пълната й мощ.

И сега като се сетя, хем ми е смешно, хем ме свива под лъжичката защото резултатът беше страхотен. Едни хубави, опрятни, като от холивудска продукция полицаи на коне, на мотори, пресичащи с малко момиченце за ръка пешеходна пътека, а бе да се разревеш! И до един деклариращи на красив български, че не приемат подкуп, че честта на пагона е над всичко и прочее удрящи право в сърцето на корупцията фрази.

Излишно е, може би да ви разказвам как възторжено беше приет моя малък, нискобюджетен реквием за смъртоносно ранената корупция в Брюксел, Хага и други градове със славата на отдавна надвили атавистичния порок. Направо със ставане на крака. Излишно е да уточнявам и за киселите физиономии на директорите на службите и комисарите, които следваше да ми съдействат съгласно заповедта на министъра.

Най-смешно беше с охраната на пресцентъра - млад симпатяга, който охраняваше сградата, една сутрин взе да ме разкандардисва да снимам негов приятел от пътна полиция, който ми беше водещ персонаж. Жена му като чула, че ще произнася в кадър репликата „Аз не приемам подкуп“ и само дето не му показала вратата. „Ти семейство нямаш ли, деца, жена, куче! Не приемал! Да и кажеш на оная, че като ти оправят заплатата министърът и царят (то тогава царят беше премиер), тогава ще ми се правиш на Батман!”

Неудобно му беше на младежа да ми съобщи тези тежки истини, като ме гледаше как хвърча с камери и апарати и си въобразявам, че сека глави на угоявана довчера ламя.

Само че и на мен ми стана неудобно. Момчетата от пътна полиция, при все да взимаха редовно заплати, и да имаха нови униформи, седяха на пек и дъжд с прогнилите кубинки, никой не го беше еня какво им е самочувствието и как хранят семействата си…Абе, увехнах. Взех даже тайничко, дори от мен самата да се надявам да стане нещо, та пустият му убийствен клип да не доживее Видовден. А вече стягах и втори, насочен към гражданите. За техния дял от вината. За тяхната отговорност и мисъл. Този пък трябваше да е алегоричен.

Но…историята е мъдър приятел. Смени се правителството. Дойде червен министър и си доведе кумеца за шеф на пресцентъра. Моят шедьовър, аплодиран на крака от пиарите на целия ЕС барабар с тези на кандидат-членките, потъна вдън земя. Спасени бяха момчетата и момичетата, които не бяха особено ентусиазиране да стават лица на новия морал в службите. Жалко за онези които се надяваха. Повече от десет години минаха. Сега ми е смешно и не съм сигурна че бих събрала такова нахалство ако ми поставят подобна задача. Сърце не би ми дало. Същото може би онова, малко сърце на корупцията, което оцеля тогава или което просто е вечно. Като вехтия завет и паницата леща.