Парадоксът на месото: Защо обичаме животните, а ги ядем с удоволствие?

Ние, човешките същества, обичаме животните, но и ги ядем с удоволствие. "Парадоксът на месото" е термин, който обозначава сложните отношения на човечеството с месото и убиването на животни.

Австралийските психолози Стив Логнан, Ник Хаслам и Брок Бастиан са въвели това понятие през 2010 г., като го определят като „психологически конфликт между човешките хранителни предпочитания за месо и морална реакция на страданията на животните“. Ние съчувстваме на животните – в края на краищата, и ние самите сме животни – но също така сме устроени да търсим богати на калории и енергия храни. През по-голямата част от човешката история това е било месото.

Когато съчувствието към животните и стремежът към тяхната консумация се застъпят, се получава когнитивен дисонанс, който може да ни накара да забравим по какъв начин те са отглеждани във фермите или да отричаме, че те имат чувства, разум и способност да страдат.

"Парадоксът на месото" е тема и заглавие и на новата книга на Роб Пърсивал, ръководител на хранителната политика в Soil Association – организация с нестопанска цел във Великобритания, която прокламира практики за биологично земеделие, хуманно отношение към животните и по-ниска консумация на месо.

Пърсивал е ходещ пример за "месния парадокс". Той е посветил своята кампания на борбата против индустриалното животновъдство, но подкрепя животните да бъдат използвани в земеделието и продоволствената система, макар и в по-малка степен и по по-хуманен начин.

Пърсивал симпатизира на каузата на веганите, като нарича клането на животни „убийство“. Самият той обаче не е веган и не пропуска да критикува ексцентричността и преувеличаването на веганското движение. Той е сериозно обезпокоен от това, което ще стане със света, ако човечеството не реши месния парадокс. Диетата с високо съдържание на месо е основният катализатор на климатичната криза, която не показва почти никакви признаци на успокояване.

В старанието си да разгадае месния парадокс Роб Пърсивал е разговарял с фермери, антрополози, психолози и активисти, за да разбере най-добре сложните и продължителни отношения на човечеството с животните, които ловуваме и отглеждаме за храна.

Парадоксът на месото в самите нас

Пърсивал открива, че месният парадокс не е просто продукт на съвременното индустриално животновъдство, а психологическа борба, наследена от предците ни. Възможно е дърворезбите на животни и пещерните рисунки, направени преди десетки хиляди години, да са нещо повече от просто пещерни драскулки.

„Отчасти това е спекулативно, но различни учени твърдят, че е доказателство за ритуална реакция на яденето на животни, което може да се корени в тези асинхронни емоции, в противоречивото етично чувство, казва Пърсивал. – Убийството и консумацията на животни създава дълбока морална дилема.“

В съвременността "парадоксът на месото" се усилва. Изследователят смята, че едно от основополагащите изследвания в литературата за парадокса на месото е проучване, публикувано от Стив Логнан, Ник Хаслам и Брок Бастиан през 2010 г. Те са разделили участниците в изследването на две групи и са им раздали въпросници. Докато са попълвали въпросника, на едната група е дадено кашу, а на другата – телешко месо. Изследователите са накарали участниците в анкетата да оценят чувствителността и разума на кравите в сравнение с най-различни животни като кучета, пилета и шимпанзета.

Анкетираните, които са яли говеждо месо, са оценили кравите като по-малко разумни и по-малко мислещи и са заявили морална загриженост за по-малко животни в сравнение с групата, която е яла кашу.

„Мисленето за интелигентността на кравите по време на консумация на говеждо месо предизвиква емоции на противоречие, които са изкривили възприятието им в много важни аспекти“, казва Пърсивал.

Дори при строги вегетарианци и вегани се забелязва по-висока подкрепа за консумация на месо, казва той за едното от проучванията. Това обяснява нарастването на консумацията на месо на глава от населението в сравнение с нивата на вегетариантсво и веганство.

Един от най-забавните и красноречиви пасажи в книгата описва срещата на Пърсивал с мениджъра по качество на KFC във Великобритания и Ирландия Чарлз Уей. Той говори за високите стандарти за хуманно отношение към животните на корпорацията. Тогава изследователят го пита: „Знаейки, че ще бъдете пиле, бихте ли предпочели наистина да се родите във ферма във веригата за доставки на KFC, а не в друга?“

Чарлз Уей твърди, че стандартите на компанията надвишават индустриалните норми, но след това добавя, че все още не би променил избора си: „Така че не“. Пърсивал започнал отново: „Ако знаеше, че ще бъдеш пиле, мислиш ли, че би ял по-малко пиле?“. Според изследователя Уей не отговорил.

Като гледаме репортажите за суровата реалност на земеделието се сблъскваме с асинхронни емоции. Ние обаче ги отричаме, разграничавайки месото в чинията от животното, което го е произвело, и по този начин лишаваме животните от разума и сетивата им.

Ние също създаваме митове, за да оправдаем отношението си към животните. Една от най-известните легенди е „древният договор“, който звучи долу-горе така: животните ни дават месото си, а в замяна ние ги опитомяване и им даваме възможност за еволюционен успех. Тази концепция е измислена от научния писател Стивън Будиански през 1989 г. и е популяризирана от писателите Майкъл Полан и Бари Естабрук, както и от известния активист за правата на животните Темпъл Грандин.

Полан и Естабрук не одобряват съвременното промишлено животновъдство. Естабрук смята, че то е нарушение на древния договор. Въпреки това, „в основата на древния договор лежи откровена измама“, пише Пърсивъл: „Нито едно животно не се съгласи с условията на сделката“.

Ние също използваме и неточни дефиниции, за да прикрием истината. Едно проучване сочи, че замяната на думите „клане“ или „убийство“ с „лов“ намалява чувството за вина у хората, а замяната на „говеждо“ и „свинско“ в менютата на ресторантите с „крава“ и „свиня“ води до повече емпатия към животните. При положение че до надписа на ястието се постави и снимка на животното, състраданието се увеличава още повече, а интересът към вегетарианските ястия се повишава. Пърсивал твърди, че месният парадокс е открит в различни култури и в различни епохи, но „няма култура, която да има проблеми с растителни храни“.

Парадоксът на месото в различните институции

Месният парадокс е също толкова активен в институциите, колкото и в нас.

Книгата на Пърсивал започва с обиколка на Лондонския музей по естествена история, където по експонатите може да се види как животните са загубили своите местообитания и по какъв начин изменението на климата се отразява на дивата природа. Но ресторанта на музея предлага храна, „която пряко допринесе за всички тези кризи“, казва той. (Производството на месо е основна причина за загубата на естествената среда на обитание, тъй като големи площи от гори се разчистват за отглеждане на соя и други култури за храна на животни.) След кампания на Пърсивъл музеят променя менюто си и започва да предлага ястия с растителни и органични продукти.

Тази история има щастлив край, но е притеснително, че месният парадокс само ще се засили в нас самите и в институциите, тъй като месото все повече се използва в културните войни. Според Пърсивал е необходимо да се намери златната среда в дебата за месото.

„Нужни са ни прогресивни фермери и всеядни хора, които да опитат да намалят напрежението с веганите и активистите за защита на животните, и имаме нужда от вегани, които ще кажат: „Добре, първа стъпка – нека се откажем от индустриалните системи и да се съсредоточим  върху по-доброто хуманно отношение към животните“, казва Пърсивал. „И ако групата, която претендира за златната среда, е достатъчно голяма, ще видим известен напредък.“

„Не мисля, че хората могат да оправят нещата сами или че единствено потребителите са отговорни за промяната на диетата“, отбелязва той. „Но в същото време съм на мнение, че собственият ни избор има голямо значение. Той спомага да се установят социални норми. Нужна е масова мобилизация преди политическата промяна да стане жизненоспособна и преди вие да принудите бизнеса да се промени.“

За да се стигне до резултат, трябва да разсъждаваме върху месния парадокс в нас самите, за да видим „своето съучастие към всичко това и да разберем как може да се освободим“.

Промяната на начина, по който се храним, е едно от най-ефективните действия, които предприемаме за опазването на климата, а също и едно от най-личните, както се вижда от дълбокото вкоренено влияние на парадокса на месото. Но освобождението от дисхармонията ни помага да се измъкнем от някои кризи, в които се намираме – ако сме готови да му се противопоставим.

Източник: VOX