Как преодолях социалната стигма и започнах да живея за себе си

Да живееш за себе си за мнозина е плашеща формула. Всички знаем какво следва: грях, порок и деградация. Но, честно, в момента, в който реших да отворя очи, видях, че животът, ми често изобщо не е мой. Имаше толкова много „трябва“ и толкова малко „искам“ в него. Дългът висеше на врата ми като камък, който носех като почетен знак.

И си рекох: достатъчно, дотук. Уморих се да превръщам живота и душата си в радиоактивно сметище, гледайки плахо в краката си и неловко обяснявайки се на всички как съм посмяла да поставя собствените си интереси над чуждите. Почувствах, че е време да започна да живея за себе си. Да избирам щастието и да спра да се убеждавам, че лошото е добро. Да живея за любовта, а не заради дълга.

Това беше началото на моята скандална и антисоциална година на здравословен егоизъм. Думата „здравословен“ или „разумен“ тук наистина е от помощ, защото благодарение на нея хората около мен не ме разпознаха незабавно като нарушител на социалните закони.

Мнозина са убедени, че първо трябва да преживееш тежки времена и чак тогава, ако още ти е останало здраве и сили, да започнеш да живееш за себе си.

Е, аз смятах иначе.

Глас в пустиня

Първо ме беше страх. Нямах представа какво да правя, само неясна сигурност, че това е за добро. Изглеждаше ми, сякаш тръгвам на околосветско пътешествие с надуваема лодка. Не знаех как ще устоя на вълните на „трябва“ и чуждите очаквания. Да се превърна парий с етикета „егоист“, залепен на челото не беше в плановете ми, но разбирах, че това е моят път към свободата.

За всеки около мен станах немислимо нагла, защото спрях да играя играта, в която е забранено да се бориш за правото да живееш своя живот. Спрях да се извинявам за собствените си планове и желания. Сложих край на оправданията. Спрях да се чувствам виновна за това, че искам да съм щастлива, спокойна и да притежавам собственото си време.

От хленч към победи

Първо, реших да спра потока оплаквания, сълзи, мрачни монолози и изпълнени с омраза думи в ушите си. Обичам семейството и приятелите си, ценя колегите си и уважавам възрастните си роднини, но това не значи, че трябва да правя техните тежки изповеди част от живота си. Свалих от вратата си табелата „24-часов донор на енергия“ и това се превърна в акт на гражданско неподчинение. „Не искаш да слушаш подробностите от нечий личен живот? Не те интересува поредното лошо гадже на приятелката ти? Как смееш!“

Едва дишах от ужас, когато възпрепятствах, тихо, но твърдо, всички опити да ми разкажат поредната плачлива история с думите: „Мисля, че това е неприятно и за теб, и за мен – защо не ми разкажеш за...“ Мислех, че ще ме обвинят в безсърдечие. Но това не се случи. Всъщност желанието ми да слушам добри новини беше сигнал към другите да започнат да говорят за тях. И, което е по-важно, това ме освободи от лошия навик да се оплаквам. Отказвайки да слушам лоши неща, самата аз не ги говорех.

Да, казвам ви „не“

Следващата стъпка беше най-трудната. Трябваше да науча тази неморална и груба дума – „не“. Преди всяко неясно жаловито искане щеше да ме накара да помогна по всякакъв начин, защото твърде много ме беше срам и страх да нараня нечии чувства, ако откажа. И се чувствах виновна, че разрушавам образа, който съм създала за себе си. Но когато казах първото си сериозно „не“, това приключи. Приятелите ми ме гледаха, сякаш съм изяла жив заек пред очите им.

Мечтаех да се отдам на желанията на сърцето си, но реално просто работех за другите без отплата. Замествах, помагах, гледах децата на мързеливите си приятели, докато те се излежаваха в някой спа-център. Толкова е лесно да се превърнеш в съвременен роб днес, затова казах твърдо „не“ на тази брилянтна кариерна перспектива.

С времето се научих да отсявам валящите отвсякъде искания и да разбирам коя молба за помощ е истинска и кое е просто опит да ме манипулират. Честното „не“ стана стабилна основа на здравословното ми его, което не ме оставя да забравя за себе си и да си изпотроша краката, за да тичам да помагам.

Свобода за всички

„Никой никому не дължи нищо“ е красиво верую, но както се оказа, трудно постижимо. Не беше толкова трудно да отхвърля ролята на вечен длъжник, колкото беше да спра да изисквам от другите хора да правят някакви неща за мен. Трябваше непрекъснато да си напомням, че никой не ми е длъжен.

Личният ми живот също беше затънал в дългове. Той вехнеше заради неща като „Аз ти давам всичко, а не получавам нищо!“, хвърляни и от двете страни, докато не осъзнах, че очакванията и изискванията могат да разрушат и приятелството, и любовта. И подходих към проблема математически: просто приех условията. Спрях да търся храна за егото си и да се ядосвам, когато гаджето ми не играе по моите правила и най-накрая го предизвиках да преговаряме. Седяхме цяла нощ, изпихме около три литра кафе, говорихме честно един с друг и на сутринта подписахме договор, че всеки има правото да бъде себе си. Избягахме от вечния драматизъм в дивата земя на свободата.

Сега, когато се почувствам обидена, че някой не прави това, което смятам, че трябва да прави, си повтарям, шепнешком, че всеки е свободен.

Връзки вместо вериги

Желанието за признание и страхът от отхвърляне са коварни.

Трупах познати през целия си живот, защото ме беше страх да не остана сама, докато не осъзнах, че се задушавам под тези слоеве от хора. И не можех да ги отхвърля – те бяха толкова мили и добри! Един здравословен егоист обаче, не се страхува да бъде социално гол и не се крие от живота зад гърбовете на множество почти-приятели и роднини. Когато го попиташ за броя на приятелите си във Facebook, отговаря просто „двама“. Целта е да станеш най-добър приятел на себе си и да се нуждаеш от себе си, защото всъщност всички сме самотни, но е далеч по-лошо, когато нямаш дори себе си.

Лично пространство

Честно казано, когато започнах „егоистичната“ си година, се бях подготвила за пълна и абсолютна самота във всички аспекти от живота си. Всичкото това съскане „егоисссссст“ определяше една криворазбрана област, от която се отдалечавах и отдалечавах в посока, в която животът ми изглеждаше по-просторен и свободен от присъствие. Но празнотата не е в човешката природа. Скоро собственият ми малък свят се изпълни с дела, връзки и хора, с които с удоволствие споделях новото си, родено в битка „аз“.

Не жалете трудно извоюваното време, прекарано за хората, които истински се нуждаят от него. Това не е благотворителност, нито позьорство – това е егоизъм. Правя го на първо място за себе си. Подозирам, че разумният егоист след това се превръща в разумен хуманист. Аз съм само в началото на тази еволюция, но това вече е начало.

Автор: Вероника Исаева

Източник: Bright Side/Obekti.bg