Силата на правилния разказ

Макар че провалът никога не е приятен, хората са склонни да гледат на неуспехите си по един от два начина. Да речем, че изнасям реч пред публика и тя не успява да впечатли никой. Има два варианта

• Мога да видя тази неуспешна реч като нещо, което трябва да се избягва в бъдеще.

• Или бих могъл да видя тази неуспешна основна реч като нещо, от което да се поуча, за да мога да се справя по-добре в бъдеще.

Разликата се крие в историята, която си разказвам, защото когато се проваляме, историите, които си разказваме, правят огромна разлика.

Мога да ви дам за пример няколко от моите неуспехи (списъкът е дълъг; това са само няколко.) Първо се опитах се да напиша роман, като целият процес беше ужасен. След това си партнирах си с друг писател в онлайн образователен проект. Нещата се развиха толкова зле, че изоставихме всичко преди старта. И в двата случая реших, че никога повече няма да правя тези неща – да пиша роман или да си партнирам с друг човек за създаване някаква форма на съдържание.

В резултат на това не се поучих от тези преживявания. Не се развих благодарение на тези преживявания. Цялото това време и усилия на практика бяха пропилени.

Друг пример е решението ми да вземе участие в Гран Фондо (колоездачно изпитание на дълго разстояние) четири месеца след като получих инфаркт. Отново се „провалих“ с гръм и трясък. Завърших карането... но получих крампи на две трети от пътя, трябваше да спра няколко пъти и на практика карах колело, накуцвайки, през финалната линия. Беше ужасен ден.

Този инцидент обаче е нещо, което помня с умиление. „Провалих се“, но научих много за подготовката. За възстановяването. За тренировките. Най-важното - за себе си. Този „провал“ е история, ориентирана към растежа, която си разказвам, където провалът беше предизвикателство, от което да се уча. Дори да реша, че никога повече няма да участвам в Гран Фондо (не съм го правил оттогава), научих много от това преживяване. Каква е единствената разлика между това преживяване и моите провали като писател на художествена литература и партньор в създаването на съдържание? Историята, която си разказвам.

С това искам да кажа, че е важно какъв разказ си повтаряте – че провалът е нещо, от което можете да се учите и да растете. Ако го правите не само ще станете по-устойчиви, но изследванията показват, че ще бъдете и по-щастливи и по-здрави:

Изследване, публикувано в Journal of Research in Personality, установи, че хората, които включват теми за личностно израстване в разкази за собствените си прегрешения, изпитват повишено благополучие и състрадание към себе си, като те също са по-склонни да дават прошка на другите. Кажете си, че ще се учите от грешката си и не само ще се чувствате по-добре, но и ще бъдете по-състрадателни, когато други хора правят грешки.

Друго проучване, публикувано в Journal of Personality, установи, че хората, които рамкират житейските си преходи с теми за личностно израстване, са склонни да изпитват подобрено благополучие и личностно развитие. Гледайте на провала като на възможност да се учите и растете, ще се чувствате по-добре за себе си и за бъдещето си.

Изследванията показват също, че как стресът ви влияе – защото провалът винаги води до известна степен на стрес, зависи не от нивото или количеството стрес, който изпитвате, а от това как възприемате този стрес.

Психологът и професор от Станфорд Кели Макгонигъл описва в своята TED лекция от 2013 г. проучване, в което изследователите са задали на 30 000 възрастни два въпроса:

• Колко стрес сте преживели през последната година?

• Вярвате ли, че стресът е вреден за здравето ви?

След това изследователите са проследили тези хора през следващите осем години, за да разберат кой е починал. Резултатите са следните:

• Хората, които са казали, че са преживели много стрес през предходната година, са имали 43% по-голям риск от смърт, но само ако са вярвали, че стресът е вреден за здравето им.

• Хората, които са казали, че са преживели много стрес, но не са го смятали за вреден за здравето си, са имали по-ниски нива на смъртност. Всъщност, смъртността сред тях е била най-ниската в изследването – дори по-ниска от тази сред хора, които са казали, че са преживели сравнително малко или никакъв стрес.

Според Макгонигъл, изследователите са изчислили, че през този осемгодишен период 182 000 души не са починали преждевременно поради стрес, а от убеждението, че стресът е вреден за тях.

Други изследвания потвърждават това. Проучване, публикувано в Journal of Experimental Psychology, установи, че когато хората възприемат реакцията си на стрес като полезна, виждайки естествените реакции на тялото си към стрес, като учестен пулс и дишане, като сигнал, че тялото им се изправя пред предизвикателство, кръвното им налягане не се повишава. Всъщност, казва Макгонигал, техните физиологични профили наподобяват това, което се случва в „моменти на радост и смелост“. Възприемането на стреса като нещо положително променя начина, по който тялото ви реагира.

Както при повечето неща, перспективата е всичко – и тази перспектива често идва от историите, които си разказвате. Провалът никога не е забавен, но носи и възможност – да се учите, да растете, да правите нещата по различен начин следващия път. Провалът е възможност за подобрение – може би не в този момент, но определено в бъдеще.

Провалът е неизбежен. Всички се проваляме от време на време.

Важното е историята, която си разказвате за този провал, защото тази история подготвя почвата за това, което предстои.

…………….

Джеф Хейдън, автор на „The Motivation Myth: How High Achievers Really Set Themselves Up to Win“, за INC.com

Превод и редакция: Георги Георгиев