Възрастната дама погледна снимката на баща си. Един от отците основатели на Европа, италианецът Алчиде де Гаспери бе градил европейското обединение след Втората световна заедно с лидери като Аденауер и Шуман – католици, говорещи немски, рожби на границите. За техните потомци снимах филма „Децата на бащите“. Годината бе 2006-а, малко преди влизането на България в Европейския съюз. Казах си: „То това, с европейското обединение, не е ли сигурно?“

Мария Романа де Гаспери почина през 2022 г., малко след като навърши 99. Първородната дъщеря на големия италиански политик искрено се радваше, че страни като България се присъединяват към ЕС. Но после дойдоха еврокризата, Брекзит, Орбан и пандемията. И не знам дали Мария Романа не си отиде с отворени очи.

Спомних си за нейния ентусиазъм днес, когато Европа е изправена пред поредното изпитание. Скроена по мечтите на идеалисти като Де Гаспери, тя все повече прилича на отличник в клас от хулигани. Защото светът – изненадващ, хаотичен и несправедлив – е точно обратното на нейната благородна, но тромава същност. И защото тя е „мека“ империя“. А в наше време побеждава твърдото.

Идеалът

Това се е случвало и преди. Усещането, че Старият континент се е изчерпал, ражда мечти и революции. Две от тях имат юбилеи догодина.

Ще се навършат четири века от „Новата Атлантида“ на Франсис Бейкън. Публикувана след смъртта на автора през 1626 г., тя е утопия на Идеалната държава – остров, управляван по законите на науката и справедливостта. Обитателите му обменят знания, измислят машини и живеят в съгласие. Бейкън изпраща своя остров някъде около бреговете на Перу, далеч от Европа. И страстно работи за заселването на Новия свят с колонии от смели идеалисти. Век и половина по-късно те ще се обединят под името Съединени американски щати. През 2026 г. този проект ще стане на 250 години.

Гледано от Европа, двете годишнини маркират два нейни опита да надхвърли себе си. Да преодолее застоя с експанзия и с идеализъм. Дали ще успее и днес?

Утопия и дистопия

През 1626 г. образецът бе печатната книга. Маршал Маклуън твърдеше, че тя ражда индустриалната революция, масмедиите, национализма, линеарното мислене. Днес моделът е друг: интернет, хипертекстът и глобалните мрежи. Феерията от образи те предизвиква, обърква, насъсква. На мода са ТикТок лидерите. Посланието е кратко и забавно, често разтърсващо. Разпространяват го алгоритми, върху които нямаш контрол. Те сеят шоу, пошлост и радикализъм. След тях властно настъпва изкуственият интелект. Той ще ускори света и ще умножи хаоса.

А хаосът е новата нормалност. В Америка, най-успешната европейска рожба, властта държат хора, които го обожават. Техният пророк – философът крал от Силициевата долина Питър Тийл, основател на Pay Pal и Palantir – изнесе цикъл лекции и публикува текст, в който откри Антихриста в „Новата Атлантида“ на Бейкън. Неговата логика е забележителна: човечеството е в застой от 70-те. Изкуственият интелект ще го раздвижи; хаосът ще отсее силните от слабите. Прогрес – на всяка цена, без никакви бариери. Който работи против него, работи за Антихриста.

Европейската регулация срещу творческия хаос

Европейският съюз е обратното на хаоса. Старият континент се опари от разгула на технологиите и постистината: той му костваше Брекзит, руските тролове и сриването на доверието в елитите – най-последователните строители на европейското единство още от времето на Де Гаспери. Там, където Тийл и тези като него викат бъркотията, Брюксел държи на правилата. И смята, че технологиите трябва да имат морален коректив.

Това ще бъде голямата философска битка между Америка и ЕС. Опитът на Съюза да регулира технологиите вбесява не само Тийл, но и Доналд Тръмп, Джей Ди Ванс и Илън Мъск. Техномилиардерите срещу европейската регулация, главатарите на джунглата срещу аватарите на правилата: ето го сблъсъка на 2026-а. Всеки вижда дявола в другия. Вие изберете кой е утопията, кой – дистопията.

Европейската регулация срещу Европа

Разбира се, в черно и бяло мислят само идеолозите. И в двата полюса има плюс и минус. Тийл слага пръст в най-острата европейска рана: свръхрегулацията. Тя ограничава свободата и инициативата. Затова Европа изостава в технологиите като цяло – и при изкуствения интелект в частност. Следователно нещо там трябва да се отпуши.

Мнозина в ЕС разбират това. Прочутият доклад на италианския технократ Марио Драги, интелектуален наследник на Де Гаспери, описва как Съюзът може да се опрости, за да расте. Дали Европа ще прояви традиционното си умение да прави компромиси, за да излезе от дилемата по-силна? Не знам. Този път компромисът не е прост като за испанската риба или за френското вино. Разделението е огромно и засяга бъдещето.

Представете си две глобални партии – на технологиите (бивша десница) и на предпазването от тях (бивша левица). Първата ще овласти технологичното всемогъщество на корпорациите – да контролират служители, да разобличават кръшкачи и да награждават с джаджи и виртуални преживявания. Втората ще търси как да им се скрие. Първата ще има Инстаграм и ТикТок, втората ще ги забранява на децата си. Първата ще възложи на изкуствения интелект основни човешки дейности, втората ще пази професии и хора.

Очевидно Европа стои на страната на втората партия. Но ако изцяло се изолира от технологиите, бъдещето ѝ изглежда мрачно. Следователно компромисът е наложителен, колкото и да е труден.

Светът и правилата, мирът и войната

Същата логика важи за мира и войната. Европа се оказа единственият силен привърженик на Украйна – и има опасност да се окаже на губещата страна. Спасението ще бъде само едно: да оцелее принципът, т.е. правилата. Границите не могат да се променят със сила. Агресорът не получава победа. Жертвата не може да остане сама. Мюнхен 1938 не бива да се повтори. И дори ако се повтори, Европа няма да го признае.

В света по Тийл Европа трябва да се въоръжи не само с морков, но и с тояга. Върховният европейски представител по външната политика заяви в The Economst, че ЕС трябва да се приспособи към по-суровия свят. Според Кая Калас, чиято естонска националност я прави чувствителна към руската заплаха, Брюксел трябва да се научи да живее с неяснотата. Да бъде по-мускулест геополитически играч. И да работи с онези, които споделят ценностите и спазват правилата: „Грешка е, ако трябва да избираме между интереса и ценностите“. Ето ви другото име на нужния компромис: Европа трябва да се бори за мир, но и да се въоръжи.

Guns and Roses

Всъщност тя вече го прави. Създаде Банка за отбрана, сигурност и устойчивост. Вдигна отбранителните разходи. Шефът на най-мощния европейски оръжеен концерн Армин Папергер го формулира точно: „САЩ ни казват: „Драга Европо, погрижи се сама за себе си“. За тази цел неговият „Райнметал“ инвестира в България. Българската Розова долина, където е голяма част от отбранителната индустрия, преживява истински бум. На шега я наричат Guns’n Roses.

В ренесанса на европейското оръжейно производство има не само необходимост, но и бизнес шанс. Европа отдавна тъгува по изгубената си индустриализация, по своите фабрики, отпътували към Китай. Дали превъоръжаването няма да уцели с един куршум два заека – да успокои европейците, че са защитени – и същевременно да възроди местната индустрия?

Вероятно няма да има грандиозен поврат. Но в крехките 1,2% растеж на страните от ЕС, предвидени за догодина, оръжейната индустрия ще има своя дял. Това има значение, след като пенсионирането на бейби бумърите взриви социалните и пенсионните системи – и подкопа растежа. „Обединена Европа беше създадена от младежи по дух“, ми каза Мария Романа де Гаспери през 2006 г. За жалост, не е така днес.

На мода ли е зеленото?

Забравихте ли Грета Тунберг? Шведското момиче, което се бореше срещу промените в климата, поотрасна и днес има нова кауза – Газа. Дори да сте я забравили, предприемачът Питър Тийл не е. Ще се шокирате, но той обяви и нея за въплъщение на Антихриста. Защо ли? Според Тийл Антихристът не прилича на демон. Напротив, той имитира Христа и опитва да ни спаси от Армагедон, от Края на света. И точно тук е фокусът. Тийл смята, че това спасение ще бъде поробване. В желанието да ни спаси от Злото, Антихристът ще ни заведе в тоталитарна антиутопия, в диктатура, в нещо като студената идеална държава на Бейкън, където лъжата е забранена.

Така гледа крайната десница на европейските зелени политики, които според такива като Тийл ограничават, налагат правила, спъват прогреса. Брюксел обаче си взе бележка. Урсула фон дер Лайен обра във втората своя Комисия климатичните акценти и заложи на повече прагматизъм и подкрепа за бизнеса.

Възможен ли е обаче компромис, който да пази планетата, но без крайности? Отговорът дойде от Китай. Мощната азиатска икономика, която преди десетина години минаваше за замърсител номер едно, изведнъж се превърна в шампион на електрическите коли, ветрогенераторите и соларната енергия.

Китай изкопира Европа: доказателство за нейната правота, но не и успокоение. Милиони евтини китайски електромобили заливат европейския пазар и изместват традиционните марки от Германия, Франция и Италия. Така ЕС трябваше да научи урок – едно е да се бориш за чиста енергия, друго е да я превърнеш в успешен бизнес модел.

Възходът на крайната десница

Всички тези въпроси трябва да бъдат решени от политиката. В Европа обаче, както навсякъде другаде, тя е разделена, токсична, безперспективна. За целта можем да я разделим условно на три лагера – крайна левица, крайна десница и всички останали.

Нека да оставим настрана крайната левица. След краткото избухване и бързия залез на гръцката СИРИЗА и испанската „Подемос“ преди десетина година, тя няма нито големи амбиции, нито способност за коалиране.

Далеч по-интересно е вдясно. Подкрепени и вдъхновени от Тръмп, Мъск, Ванс и разбира се, Тийл (германец, впрочем), десните радикали растат, от Испания до Скандинавия. Ако във Франция догодина има предсрочни избори, Жордан Бардела от „Национален сбор“ може да стане премиер. В Германия „Алтернатива за Германия“ също набъбва и върви към първото място в анкетите.

Под някаква форма подобни партии вече участват в управлението на Швеция и Финландия, а източноевропейските популисти като унгареца Виктор Орбан, словака Роберт Фицо, чеха Андрей Бабиш и поляка Карол Навроцки изграждат източния им фронт. Да, тези партии са несъгласни по много неща – от междудържавните спорове до Украйна. Но опълчването им срещу статуквото излъчва мощни вълни на промяна.

Как да противодействат другите? Ще кажете, с факти и здрав разум. Вижте обаче Великобритания. Фактите доказаха, че Брекзит е икономически, финансов и социален провал. Само че един от неговите вдъхновители, Найджъл Фараж, води убедително в проучванията.

Има и друга теория: не трябва да се противодейства въобще. Радикалите трябва да станат част от демократичната система – тя ще изяде или радикализма им, или тях самите. И в тази посока примерите са убедителни. Хеерт Вилдерс участваше в нидерландската управляваща коалиция, после я бутна и предизвика избори. Само че след тях трябваше да сподели първото място със събудили се за неочакван възход либерали. Най-интересният случай е Джорджа Мелони. Една година преди края на мандата си италианската премиерка не изглежда опасна. Напротив, управлението ѝ е успех. Мелони се включи успешно в европейския консенсус, без да загуби популярността си в Италия.

Радикалите печелят от темите, останали встрани от европейския мейнстрийм. Те са против зелените политики, имат нюанси за Украйна, не харесват регулацията и миграцията и искат Европа на нациите. Това принуждава техните противници да се сбутат в дядовата ръкавичка срещу тях с цената на огромни компромиси. Там, в мелето, са всички – и християндемократите, които създадоха европейското обединение, и левицата, и Зелените, и либералният център. Затова европейските лидери изглеждат слаби. Макрон, Фридрих Мерц, Педро Санчес сякаш се крепят на конец.

Виждате ли, отново стигнахме до компромиса – това най-европейско от европейските неща. Европа не може да бъде полюс. Но не може да бъде и безпринципна сделка. Някъде по средата тя ще търси себе си. Дано се открие.

„Днес още не сме постигнали политическото обединение.“ Мария Романа бе категорична. Дъщерята на бащата не можеше да мисли иначе. „Странно, но за 50 години не успяхме. Европа отдавна трябваше да говори с един глас и щеше да е по-добре.“

През 2006 г. мислех като нея. Но днес се чудя за следното: единният глас не е ли риск? Не е ли Европа като мека сплав, която се огъва, но не се чупи? И не е ли тази нейна гъвкавост едно от най-големите ѝ предимства?

Да, всички империи имат срок на годност. Но „меките“ живеят повече.