В разгара сме на One Dance Festival. Защо се наложи да редуцирате броя на спектаклите наполовина тази година?

Бюджетът беше съкратен в последния момент от Министерството на културата, доколкото разбирам, това се случва на всички. Никога не сме сваляли спектакъл от програмата си, а сега се наложи да свалим пет.

Темата на броя ни е Арт предприемачи, вие сте такъв, но ето, че се намирате в безпрецедентна ситуация. Могат ли различни източници за финансиране да компенсират дефицитите на държавна политика в областта на културата у нас?

Въпросът е много по-голям и той е къде се намира България по отношение на достъпа на българската публика до европейско и световно културно съдържание. Защото, ако питате мен, той е конституционно право, което не е защитено. Не разбирам как България би могла да бъде в сърцето на Европа, ако българската публика няма достъп до европейска култура.

Доставчиците на достъп до съвременна култура в България са именно фестивалите и те не могат да компенсират липсата на държавна политика. Конкурираме се с европейски фестивали с бюджети между 1,5 и 9 милиона евро, но забележете, всичките те са част от публични структури. Например общинският театър на град Торино е продуцентът на най-важния фестивал в Италия за съвременни танци – Torino danza. Лионското биенале е изцяло държавна структура.

България е най-слабо включената държава членка в европейската културна екосистема. Казвам го като член на работната група, създадена от европейския комисар по култура, с цел развитието на тази екосистема. Ето отговора на вашия въпрос.

Единствено бюджетите ли са ограничителният фактор?

Предполагам, че помните как в Държавния театър в град Разград беше открито престъпление – източването на 2,5 милиона лева в рамките на два месеца с фалшиви трудови договори. Срещу същата сума всеки един театър може да направи пълен сезон с феноменална програма, без изключение на континентите, които ще представят участниците.

Истинският въпрос е как харчим парите за култура. И как да променим, да обърнем разговора. Защото разговорът за култура не може да се води в контекста на това „къде ги стяга чепикът“ хората от сектора, а как всички държавни, общински и независими културни организации да допринасят за достъпа на българската публика до световна култура. Кажете, толкова ли е невъзможно една цяла държава да не е в състояние да има един такъв театър? Очевидно не става дума за пари.

Виждате ли подтекст в тази изолираност на България?

Оставам с впечатление, че не се разбира истински от политическата класа – не съществуват държави с неталантливи артисти. За съжаление обаче, съществуват държави с лоши стратегии за култура или без визии за стратегия за култура.

Държави като Франция, Белгия, Нидерландия, като Тайван, ако щете, като Австралия, знаят защо имат активни културни политики. Те знаят каква е ролята на културата в дипломацията и в това да гарантират, че тяхното общество ще бъде осъзнато за световните културни процеси.

Ние сме част от Европейския съюз, на 1 януари догодина ще въведем еврото. Значимостта на включването на България в европейския културен процес е със значимостта на приемането на еврото. От колко години страната ни е член на ЕС и не е ли странно, че в 90% от областните градове единственият достъп до европейска култура е германският супермаркет? Не разбирам защо да не показваме най-доброто, което се ражда в изкуството, и не гарантираме на нашите артисти, че ще бъдат част световния и европейския културен обмен.

Европа днес се опитва да прави неща – заедно, защото силата на ЕС идва от неговото все по-голямо обединение. Ето, 23 танцови фестивала се обединихме в Dance Festivals Network Europe, за да създаваме заедно европейско съдържание. Представяте ли си сега как изглежда България в момента, в който Европа се опитва да прави неща заедно.

Как успявате вие като културен предприемач в тази среда?

С две ясни цели: децентрализация и позициониране на Пловдив на културната карта на Европа. Днес фестивалът One Dance Week е най-влиятелното събитие на Балканския полуостров в областта на съвременния танц. Трима от четиримата номинирани за престижната европейска награда „Роуз“ са артисти, които копродуцираме.

Успяваме с 10 пъти по-големи усилия от тези, които изобщо могат да си представят колегите ни от западния свят.

Трудно е, но трябва да съградим устойчивост и да се учим от грешките в миналото. Предполагам знаете, че първият балетен конкурс в света е този във Варна и ако ме питате дали е възможно, ако бъде възстановен, да върне своята слава, ще ви кажа – не. Вече не е възможно.

One Dance стана съпродуцент не само на български, но и на световноизвестни хореографи?

Ние не сме продуценти в традиционния смисъл на думата. Ние сме културна организация, а в нашия свят „да продуцираш танц“ означава да подкрепиш артиста. Единствената полза за продуцента е правото да покаже спектакъла пръв. Всички останали трябва да чакат. Например тази година ние сме съпродуценти на Лия Родригес, една от номинираните за наградата „Роуз“. Спектакълът ѝ ще бъде представен в Пловдив седмица след световната му премиера в Брюксел. Много от колегите ни ще пътуват до Брюксел, за да гледат премиерата, и планират включването му в програмите си през 2026 г.

Да станеш съпродуцент на утвърден международен хореограф не е въпрос на финансиране, изисква доверие. Когато говорим за световноизвестни имена, те имат възможност да избират с кого да работят – при тях отиват продуцентите, не обратното.

Какви врати отваря колаборацията с европейската сцена за българските артисти?

Ще ви разкажа една история, достойна за филм. Неда Ружева е само на осем години, когато майка ѝ я завежда на първото издание на One Dance в София в Зала 1 на НДК. На сцената е Орелиен Бори – едно от знаковите имена за съвременната сцена във Франция. След представлението Неда казва, че иска да се занимава с танц – и не забравя това.

На 17 години тя става най-младата студентка в специалност „Хореография“ в една от най-престижните академии по танц в Амстердам. След дипломирането ѝ решихме да подкрепим като съпродуценти първия ѝ спектакъл и чак по време на разговорите за проекта научихме тази история. До този момент не знаехме какво я е вдъхновило преди години.

Световната премиера на спектакъла се състоя в Пловдив миналата година. Резултатът – Неда попадна директно в селекцията на топ 20 на Aerowaves – най-значимата европейска платформа за млади хореографи. Конкуренцията там е огромна – кандидатстват хиляди, от които се избират само 20 артисти, а подборът се прави от директорите на водещи фестивали и театри в Европа.

Тази година подкрепихме и втория ѝ проект. Показваме го като предпремиера, а световната му премиера ще бъде на фестивала Julidans в Амстердам, който задава тенденции в сектора.

Всичко това потвърждава едно: няма държави без талантливи артисти. Но има държави, които нямат активна политика за износ на културен продукт и за подкрепа на своя талант на международната сцена. А що се отнася до имиджа на България, най-лесният начин той да бъде, ще го кажа направо, поправен, е чрез културата.