Лятно време, докато гражданите отиват на почивка край морето или в планината, едно от малкото неща, които им напомнят, че други се трудят, са комбайните и тракторите, които работят на полето. Гражданите рядко се сещат за хората, които работят в селското стопанство, но земеделците и животновъдите често напомнят за себе си. Напрежението в бранша продължава да тлее като пожар, който всички си мислят, че е угасен, но когато се обърнат, за да продължат ежедневието си, той се разгаря с нова сила.

Ще се развихри ли нова стихия в агросектора в България и Европа?

Малцина днес си задават този въпрос. Последния път напрежението у нас бе удавено в пари – любим способ на българските политици. Напрежение имаше и сред европейските земеделци.

Българските зърнопроизводители се оплакваха от свободния внос на слънчоглед от Украйна, пчеларите – от вноса на мед (въпреки че той е незначителен), животновъдите – от вноса на евтино зърно (тук е безсмислено да се търси логика), а птицевъдите – от вноса на яйца и пилешко месо. Имаше ропот и срещу редица изисквания от ЕС, които най-общо бяха представени като „зелената сделка“ поради обективната невъзможност да бъдат обяснени на достъпен език на публиката. По подобен сценарий протестираха и колегите им от Полша и Унгария. На запад от Вишеградската група нещата изглеждаха малко по-комплицирано, но на моменти плашещо близко. Протестите бяха съсредоточени най-вече върху многото промени в Общата аграрна политика на ЕС, включително свързани с устойчивостта, както и с прилагането на тези промени конкретно по места в някои държави като Нидерландия, Франция, Испания и Германия. Негодувание предизвика също новата сделка за свободна търговия с Меркосур (Аржентина, Бразилия, Уругвай и Парагвай), „несправедливите“ изкупни цени на селскостопанската продукция и дори свободното движение на стоки между страни – членски на ЕС, като Испания и Франция.

Контекстът на събитията е важен, защото причинно-следствените връзки остават неразрешени. Европейското фермерско лоби изглежда все по-решено да се бори срещу растящите изисквания на прехода към въглеродно неутрална икономика, като целите трябва да бъдат постигнати в средата на века. Нещо повече – това лоби ясно осъзнава, че конкурентоспособността му намалява точно заради нарастващата бюрократична тежест, налагана от Брюксел, която започна да стеснява набора му от решения на оперативно-управленско ниво. И то във времена, в които разходите стремглаво се покачиха, а изкупните цени на земеделските суровини се сринаха след пика от 2022 г. На всичко отгоре пазарната конкуренция от трети държави расте и това се понася все по-трудно.

Може ли европейската аграрна политика да се окаже цъкаща бомба, чието избухване да разтърси основите на Европа?

Целите за устойчиво развитие, главоломното нарастване на изискванията към бизнеса започнаха да обхващат и фермерите. Оказа се невъзможно да се обясни дори на нидерландците защо трябва да затворят кравефермите си, при все че държавата им гарантира добри финансови компенсации, а обществото там е обсебено от темата за опазване на околната среда. Същевременно средствата за земеделие, които ЕС отделя, намаляват, защото за данъкоплатците е неприемливо сектор, който създава едва 1,4% от европейската икономика, да получава най-голямата част от бюджета на ЕС. Така сме изправени пред класическия въпрос как с по-малко да постигнем повече? Само че е много трудно да се иска повече от един силно застаряващ сектор (едва 12% от собствениците или управителите са били на възраст под 40 години към 2020 г.), в който преобладават малките и средните, често семейни стопанства. Колко от тях ще останат след 20–25 години? Отговорът е – малцина. Семейният тип фермерство, който бе център на европейската аграрна политика, няма отговор на масовата продукция, която идва от огромните индустриални стопанства в Украйна, Аржентина или Бразилия. Големите стопанства имат ресурсите да се справят, въпреки че последните две години ги поразклатиха. При тях все още отива и лъвският пай от субсидиите.

Какво постигна фермерското лоби дотук?

Отговорът на ЕК беше да даде приоритет на краткосрочната продоволствена сигурност и производителността пред устойчивостта. Временно бяха облекчени екологичните условия съгласно Общата аграрна политика – разреши се на земеделските стопани да обработват угари, първоначално предназначени за възстановяване на природата, и бяха преустановени правилата за годишно сеитбообращение. Публикуваха се нови цели за климата за 2040 г. с по-ниски амбиции за аграрния сектор. Отхвърлено беше и законодателството за ограничаване на ползването на пестициди. Възстановени бяха митата върху вноса от Украйна на някои селскостопански стоки. Може да се каже, че в лицето на новия-стар председател на ЕК Урсула фон дер Лайен фермерското лоби намери подкрепа. Нейната Европейска народна партия се позиционира като глас и защитник на европейските фермери.

Следващите стъпки на Комисията, които имат за цел да засилят ролята на стопаните в агрохранителната верига, бяха публикувани в non-paper през пролетта и се разделят на:

Непосредствени

• Създаването на обсерватория за наблюдение на производствените цени, маржовете и търговските практики по веригата;
• Доклад относно прилагането на Директивата за нелоялните търговски практики.

Краткосрочни

• Подобряване на общите разпоредби, касаещи договорните отношения между фермерите и техните контрагенти;
• Засилване на ролята на организациите на производителите;
• Създаване на индикативна рамка за доброволни схеми за честно сътрудничество (fair trade) с цел по-добро заплащане на фермерите;
• Ще бъде предложен нов регламент с правила за трансграничното преследване на нелоялните търговски практики.

Средно и дългосрочни

Комисията ще продължи стъпките си по Директивата за нелоялните търговски практики в рамките на обичайния си политически цикъл.

Допълнителни мерки 

• Държавите трябва стриктно да прилагат контрола върху растения, животни, храни и фуражи, било те вносни или произведени в рамките на Общността;
• Създаване на повече пазарни възможности (вкл. на биологична продукция) чрез инструмента на обществените поръчки;
• Нисковъглеродно земеделие, което ще създаде нови бизнес възможности за земеделските и горските стопанства, които внедрят по-устойчиви управленски практики и са сертифицирани в съответствие с общите правила на Съюза.

Може да се каже, че глезеното дете на Европа получи всичко, което искаше. Това обаче се случва на гърба на останалата част от обществото. Първо, защото директното подпомагане на сектора продължава с парите на данъкоплатците; второ, защото очакванията на една значителна част от европейската общественост, която е силно ангажирана с влиянието на човека върху климатичните промени, не може да бъде удовлетворена от тези решения; и не на последно място, защото всички ние като потребители плащаме относително по-високи цени за стоките в магазина винаги когато се наложат каквито и да е ограничения върху свободната търговия. Този изкуствено създаден конфликт има потенциал да се изостри в бъдеще – той е точно толкова продоволствен, колкото и социален.

Kакво ще излезе от всичко това?

Как например българският производител ще се възползва от постигнатото от европейските му колеги? Местното лоби не успя да формулира ясно искания, различни от това да получи допълнителна помощ и да спре вноса на селскостопански продукти от трети страни.

Купуването на време обаче единствено отлага неизбежната развръзка за много наши производители. Ако световните катаклизми от последните няколко години показаха нещо, то е колко зависими сме стопански от Европа – особено по отношение на храната. България зависи от вноса на месо, мляко и зеленчуци. Трогателни  и безплодни бяха опитите на бързо сменящите се политически ръководства в Министерството на земеделието и храните през последните няколко години да променят нещата по начин, който да стимулира животновъдството и зеленчукопроизводството. Неудобната истина е, че в рамките на Общия европейски пазар никой не се нуждае от български домати, когато има гръцки, турски или марокански. Въпрос на география.

Но и не само – едно изследване на „ИнтелиАгро“ върху производството на плодове и зеленчуци показва, че към 2018 г. българските фермери са били близо два пъти по-неефективни (измерено като добавена стойност на един зает и на единица площ) от гръцките, пет пъти от германските и седем пъти от нидерландските. Ситуацията в овощарството е била още по-отчайваща. Ако погледнем към животновъдството, ще видим стъписващо неефективен млечен сектор – включително нататък по веригата на преработка. През последните две години съществена част от пакетираното прясно мляко, което се консумира у нас, се внася от Румъния.

Оранжерийното производство се е превърнало в производство на закрито – просто не излиза сметката оранжериите да се отопляват, в резултат на което производството масово излиза наведнъж през пролетта и срива изкупните цени. Безумното обвързано подпомагане допълнително влошава нещата, надувайки балони ту при едни култури, ту при други. Извънредните помощи – първо заради ковид, след това заради войната в Украйна – буквално носят на ръце стотици производители в тези сектори през последните четири години. Малките зърнопроизводители – с площи до 3–4 хил. дка, също се срещнаха челно с действителността. За тях часовникът тиктака и никакви временни помощи не могат да променят естествения ход на нещата. Обективно невъзможно за тях е да генерират необходимия финансов ресурс, за да поддържат стопанство.

Нужно е бързо ориентиране в друго направление там, където това е възможно. Големите зърнопроизводители също ще изпитат трудности. Те положиха големи усилия да прережат клона, на който стояха в последно време – растящите площи със слънчоглед не са достатъчни да задоволят значително нарасналите нужди от суровина на маслобойните, а ограничаването на вноса от Украйна не може да бъде компенсиран от друго място и преработвателите се виждат в чудо да натоварят мощностите си.  

На този фон победите на политическия фронт изглеждат ялови

Новите възможности, които идват с изискванията за ограничаване на въглеродния отпечатък, ще бъдат използвани от по-напредничавите зърнопроизводители. Но те ще продължат да се сблъскват с евтината продукция, която залива международния пазар от Черноморския регион. Мащабите на украинското стопанство (а и на руското), съчетани с богата земя и ниски производствени разходи, ще изправят единственото добре развито направление от аграрния сектор у нас пред трудноразрешим въпрос. Европа се нуждае от украинския аграрно-промишлен комплекс, ако иска да поддържа стандарта си на живот и да задоволи хроничния си дефицит при маслодайни култури и растителни мазнини. България може да се бори да остане остров, около който се стича чуждата продукция, но рано или късно тази политика ще доведе до катастрофа.

Какво може да се направи тогава?

Наборът от мерки е сравнително ограничен от общите рамки на аграрната политика на ЕС, но е наличен. В рамките на възможностите за гъвкавост, които ОСП дава, е необходимо да се насочи в максимална степен публичен ресурс в изграждането на солидна и трайна инфраструктура в селските райони, която да стимулира развитието им. Огромният финансов ресурс под формата на директни плащания, който се излива в мастодонтите на българското земеделие, може да бъде ограничен до санитарен минимум, а средствата да се насочат към напояване, инвестиции в подобряване на производителността и ефективността, мерки за управление на риска в стопанствата и подобряване на условията на живот в селските райони.

Внедряването на нови технологии в стопанствата, които пестят труд, би следвало да са един от приоритетите (досега беше обратното – допълнително точки се даваха за отварянето на нови, често фиктивни работни места), както и интелигентни решения за контрол върху сеитбата, растително-защитните мероприятия и торовнасянето. Напояването, защитата против осланявания и градушки следва да бъдат задължителни за проекти, финансирани с публични средства, които се изпълняват в райони с повишен риск. Част от директното подпомагане може да бъде предоставяно под формата на застраховка при спад на добивите, или доходите, което ще направи разходването на средства по-ефективно – стопаните ще получават помощ, когато имат нужда от нея, а не като постоянно фиксирано плащане всяка година. Използването на финансов инженеринг пък ще елиминира проектите, които печелят финансиране, но не могат да го изпълнят.

Тенденцията, макар и ограничена засега, хората да се връщат към живота в провинцията трябва да се използва за изграждането на жизнени местни общности. Директната подкрепа от мощен стимулант за свръхокрупняване трябва да се превърне в инструмент, който да е достъпен за по-широки маси от населението в селските райони. А оставени на пазарните сили, инстинктите на местното население ще го насочат най-добре към това какво може да се произвежда и реализира успешно на местния пазар, който остава гладен и жаден за качествена българска продукция. Наред с това са нужни и куп законодателни промени, свързани със земеползването, комасацията, напояването и др. Подобни мерки обаче са крайно непопулярни сред земеделската общност, а в днешното политическо безвремие изглеждат направо невероятни.