Традиционните очаквания са бизнесът да подкрепя изкуството под формата на меценатство или чрез откупуване и колекционерство на художествени произведения. В последните години обаче все по-често съвременното изкуство се мисли като бизнес. Какво би следвало да разбираме под предприемачество в изкуството днес?

Когато говорим за предприемачество в изкуството, трябва да подчертаем, че това не е нов феномен. Още през Ренесанса фигури като Леонардо да Винчи и Микеланджело създават не само произведения, но и свои стратегии за видимост и финансиране. Те разбират стойността на труда си и умеят да се позиционират в социалния и политическия контекст на времето си. По-късно художници като Рембранд и Вермеер започват да работят за отворен пазар, като се ориентират към вкусовете на нова, платежоспособна средна класа – модел, близък до съвременното мислене за „изкуство като продукт“.

През XVIII и XIX век в Лондон и Париж се появяват първите търговски галерии и аукционни къщи като Sotheby’s, които стандартизират продажбата на изкуство и му придават измерима пазарна стойност. През XX век тази логика се задълбочава – особено през 70-те и 80-те години, когато изкуството става глобален инвестиционен актив. Артисти като Анди Уорхол превръщат себе си в марки, като използват масмедията като стратегически инструмент. В същото време възникват нови платформи като арт панаирите – започвайки от Kunstmarkt Köln'67, по-късно превърнат в модел от гиганти като Art Basel и Frieze.

У нас след дългия период на държавен контрол през социализма, когато изкуството функционира в рамките на строго определени естетически и идеологически норми, преходът към свободен арт пазар след 1989 г. се оказа труден. Липсваха механизми, институции и публика, която да участва активно в този нов модел. И все пак през последните две десетилетия виждаме формиране на нова културна екосистема – от независими галерии до артистични колективи и частни колекции. Предприемачеството в изкуството тук все още е предизвикателство, но вече не е утопия.

За мен и нашата галерия „Сариева“ съвременното предприемачество в изкуството не означава просто комерсиализация. Напротив, често става дума за създаване на съдържание, което е социално чувствително, културно ангажирано, дори критично. То изисква нова форма на лидерство – такава, която комбинира визия с реална ангажираност към обществото. В този смисъл ние като галеристи заедно с артистите, с които избираме да работим, изграждаме културен контекст около изкуството – и създаваме стойност, която надхвърля пазарната.

Наблюдавайки твоите дейности през последните две десетилетия, си мисля, че те са тъкмо предприемачества. А могат да се разглеждат и като етапи в развитието на галерия „Сариева“. Разкажи за основните от тях.

Галерия „Сариев“ (днес „Сариева“) е една от старите съвременни галерии в България, основана през 2004 г. от майка ми Катрин Сариева. Тя пое предизвикателството да въведе провокативното съвременно изкуство на българския пазар и да следва западните стандарти за мениджмънт и представяне, въпреки че тогава сцената у нас не беше готова за това. Нашият иновативен подход често предизвикваше шок. Създавахме среда и прилагахме добри практики – дългосрочна стратегия, която постепенно разви арт средата и подкрепи други колеги.

Когато започнах работа с Катрин, добавих своя поглед – галерията не е само пространство за изкуство, а и за култура, музика, гражданска позиция и лайфстайл. Чрез различни бизнес модели и пространства въвеждахме в Пловдив нов тип среда. Сред тези инициативи бяха социалният център и кафе artnewscafe, фестивалът „Нощ на музеите и галериите – Пловдив“, културната платформа FLUCA, както и проекти като спасяването на кино „Космос“ и „Алтернативната карта на Пловдив“.

В по-широката ни програма в София и България наблягахме на образованието и обмена – създадохме онлайн архива Open Art Files, месечния бюлетин Artnewscafe Bulletin, провеждахме лекции и издадохме книгата „Въведение в българското съвременно изкуство“. Това отвори път за нови теми и бизнес модели, които днес са широко разпространени – истински учебник по предприемачество в изкуството.

Между 2004 и 2009 г. се подготвяхме за международен скок, а от 2009 до края на 2010 г. започнахме активно да представляваме и мениджираме творчеството на автори, което, за съжаление, все още е иновативна практика в България. И започнахме да участваме с изложби на международната сцена – в над 25 панаира, сред които Кьолн, Базел, Брюксел, Шанхай и др. Работихме с международни куратори и критици, а инициативи като Focus: Bulgaria на viennacontemporary свързаха местната сцена с чуждестранни колекционери и специалисти.

Днес – макар сцената в България все още да се развива – вече се фокусираме върху работа с музейни творби и автори от съвременната класика; развитие на колекции и създаване на пространства за диалог между бизнес лайфстайл и изкуство. Продължаваме да търсим нови възможности и бизнес модели.

Галерист, арт дилър, куратор, колекционер – как се разпределят тези роли от гледна точка на предприемачеството в съвременното изкуство?

Колекционер съм по наследство – от двете страни на рода ми, от прабаба ми и дядо ми. Останалите роли са плод на любопитство и личен интерес. Днес тези роли могат да изглеждат разделени, но според мен добрият галерист съчетава всички тях, както прави мой приятел и иконична фигура в света на изкуството – Рене Блок.

Заедно с майка ми Катрин започнахме сами, с първоначална инвестиция от наследство след смъртта на баща ми. Винаги сме имали и продължаваме да имаме симпатизанти и подкрепа, но извървяваме пътя си самостоятелно, защото искаме да се развиваме постоянно, да останем независими и да помагаме на различни хора.

Бих казала още, че сме различен тип жени – които налагат и поощряват равноправието и инициативността сред жените в изкуството и бизнеса.

Какво е значението на международните панаири на съвременно изкуство и участието в тях?

До 2020 г. панаирите играеха ключова роля за галериите и пазара на изкуство. Срещахме колекционери, музеи и куратори, които активно проявяваха интерес към авторите ни, а обменът беше значителен. Днес обаче пазарът се свива и панаирите вече не са толкова релевантни. Колекционерите вземат по-бавно решения, музеите и частните колекции намаляват бюджетите си, а феноменът fair fatigue – умора от панаири – става все по-осезаем.

Онлайн пазарът и личните контакти се развиват, но много мои международни колеги губят интерес към панаирите. Единствено Art Basel остава успешен, но участието там изисква десетки непечеливши участия и поддържане на високо ниво в дългосрочен план. Това е много скъпа инвестиция, особено за страна като България, където цените на изкуството не покриват разходите за щанд от 25–40 хиляди евро.

Без сериозен инвеститор в галерията, който гледа на това като на дългосрочна стратегия, панаирите губят смисъл. След 2020 г. и сегашните събития пазарът стана още по-непредвидим, затова за мен панаирите вече не са основна стратегия.

Локалните панаири в България и региона са приятни и дават достъп на нови купувачи до творби, а на галериите – до нови аудитории. В моя сегмент обаче се фокусирам върху развиването на колекционери и стратегическо развитие на арт средата.

Въпросът с финансирането на галериите също е важен от гледна точка на предприемачеството.

Имам категорична позиция, че ако някой трябва да подкрепя частните галерии, които продават изкуство, това не бива да е Министерството на културата или Националният фонд „Култура“, а Министерството на икономиката и регионалното развитие. Текущата практика у нас е остаряла и изкривена, защото никой не възприема галериите като бизнес предприятия, а само като културни институции, които трябва да се субсидират.

Национален фонд „Култура“ би трябвало да подкрепя фондации, сдружения или индивидуални проекти, но не и цялостното функциониране на галерията — наем, заплати, продукция на изложби, реклама и др. Защо галериите да развиват пазар, когато са на държавна издръжка?

Аз съм работила с публични средства до 2021 г., но само за фондацията си „Отворени изкуства“, която развиваше образователна линия, не и за галерия „Сариева“ или за общностния център Artnewscafe. След 2021 г. реших да прекъсна тази практика и да работя с бизнеса, което наложи нови критерии и подходи.

Много галерии в България не са истински галерии в класическия смисъл – те съчетават продажба на изкуство с отдаване на пространство под наем и реализиране на проекти. Докато няма смели хора, които да наложат ясни стандарти и правила, ситуацията няма да се промени — не само в изкуството, но и в държавата като цяло.

Друг сериозен проблем е „черният пазар“ – говори се, че много „галерии“ са създадени, за да прикриват приходи от продажба на стари майстори или чужди средства.

За съжаление, въпросът е изцяло политически.

Радостна новина за съвременното българско изкуство са произведенията на трима художници, които постъпват в колекцията на Центъра „Помпиду“  в Париж. Ти си един от дарителите…

Инсталацията Trouble is Always Double (1997–2015) на българския художник Правдолюб Иванов, представен от моята галерия, вече е част от постоянната колекция на Центъра „Жорж Помпиду“ в Париж. Това беше възможно благодарение на усилията на фондация „Българско изкуство и култура“, която подготви и представи предложението за дарение на 40 творби от 30 български съвременни артисти.

Проектът беше ръководен от изкуствоведа Десислава Димова, а окончателният подбор беше одобрен от комисията на „Помпиду“. Освен творбата на Правдолюб Иванов в колекцията бяха включени и произведения на Расим и Иван Мудов, които отразяват ключови теми като трансформация, идентичност и критика на постсоциалистическата епоха в България.

Аз съм дарител на творбата на Правдолюб Иванов, това не е нова практика за мен – имам опит с дарения на творби и книги на престижни публични и частни колекции по света, включително MoMA, Ню Йорк, Tate Modern, Getty Research Institute, Akademie der Künste и други.