Еми Барух и характерът, който устоява

ГОДИНАТА Е 1968. Еми Барух е ученичка във Френската гимназия и е нещо като тартор в класа си. С неин съученик издават вестник, който наричат "Ератикус" - от латинското errare - "странствам", но и "греша". Печатат върху восъчни листове на пишещата машина на баща є, размножават на циклостил срещу кутия шоколадови бонбони "подкуп" при някаква жена от Министерство на търговията и го разпространяват в училище - по един за всяка паралелка и за всеки учител.

Преди 50 години едно момиче се осмелява да напише, че това, което се случва в Прага, е безобразие. Резултатът: ужас и смут в душата на директора Симеонов и незабавна заповед Еми Барух да събере и предаде целия тираж на "Ератикус". Тя отказва. Свиква се учителски съвет и започва умуване как да бъде изключена. Еми обаче е отлична ученичка и макар директорът да напъва с двата си гласа "за" отстраняването є, останалите учители не са съвсем съгласни с това. Или поне достатъчна част от тях, за да я оставят да завърши, след като я преместят в друга паралелка.

Там тя (с присъщия си нестихващ ентусиазъм да провокира) организира рецитал на вече инкриминираните "Люти чушки" на Радой Ралин. Историята се раздухва до Градския комитет на партията. Резултатът: Еми Барух стои сама на първия чин, на втория няма никой, класът се подрежда от трети нататък, за да не ги "зарази". Тогава баща є, редови адвокат в Софийска адвокатска колегия, отива в училището, за да види от какво е "болна" дъщеря му. Оказва се, че не само че не е "болна", ами не може и да бъде заразена. Със страх. "Онези там са страхливци, хора наведени, уплашени", казал на дъщеря си Фидел Барух, "Ти няма от какво да се страхуваш."

Това е една от възможните истории как се калява характер, който може да носи, да минава през стени, да води, да успокоява, да прощава, да държи съдбата си за гърлото и да є размахва заплашително пръст, когато се опита да шукне в неприемлива посока. Него го носят и мъже, и жени. И при едните, и при другите той може да не се издаде, нищо, че е "зареден" някъде из кода. При вторите, изглежда, че това се случва по-често. Може само да се гадае защо. Дали заради семейството, в което е липсвала достатъчно добра почва, за да поникне; дали заради обществото, което толкова дълго е казвало "тихо" на всяка жена, проявила дързостта да говори каквото мисли, че премълчаването се е оплело някъде в гените и алелите на женското ДНК.

Едно е сигурно: когато този характер се прояви, връщане назад няма. Той носи и радост, и страдание, но най-вече бележи с бремето да си отговорен и смел. Скромността ли красеше човека, или смелостта? Да заложим все пак на второто.

- Как се промени ролята на жената като лидер, част от семейството, професионалист през твоите очи в годините, в които активно следиш политически и социални събития?

- Човекът жена заема територии, които досега не бяха толкова населени с две х-хромозоми. И в публичната сфера, и в частната. Разпадат се с по-голяма скорост традиционните връзки и традиционните роли на тъща, свекърва, зълва, леля, баба... Освобождаването от доминиращите очаквания за начина, по който изпълняваш ролите си в обществото, има цена. И не всяка жена е готова да я плати.

Струва ми се, че тук повече от на други места обществото ползва клишираното разпределение на ролите по полове. Феминизирането на определени професии е абсолютен факт. Например медицинската сестра е "сестра", въпреки че мъжете се справят понякога много по-добре от жените в клинична обстановка. Учителската професия е женска и т.н.

- А журналистическата?

- В журналистическата професия има много по-голямо смесване, отколкото на други места. С едно уточнение: всичко, което казвам по отношение на личния ми опит, трябва да се схваща като субективно, частно и относително. Защото се занимавам с професия, която не предполага йерархия, основана на половите белези на работещите в нея; защото съм възпитана в семейство, което не приема тези разлики за нормални; и защото в моя тесен професионален и приятелски кръг това не е толерирано. Но тези разлики съществуват, живеят в умовете на хората независимо от историческите стъпала на човешкото развитие и въобразените културни пластове. Независимо от невежеството, научните постижения, идеологията и политиката.

Има го и момента, в който самите жени подценяват себе си. Жените с характер, които имат възглед по определена тема и знаят как да артикулират това, което искат да кажат, ще го направят, независимо че трябва да увеличат децибелите на гласа си, за да бъдат чути. Но повечето не стигат дотам.

- Защо?

- Тук става въпрос за липсата на характери въобще. Не само при жените, но при тях е някак по-изразено. Жените, които умеят да се заявяват, биват характеризирани с епитети като "проклета", "ръбата", "устата". Когато мъж го прави, той няма да получи този епитет. Това доказва, че еднаквото публично поведение не се възприема по един и същи начин.

- Ти имала ли си проблем с това?

- Не съм усещала като проблем това, че съм жена, когато съм искала да кажа нещо. Казвали са ми, че съм "устата", "ръбата", "некооперативна", "неуправляема"... Но не заради това, че съм жена, мисля.

Когато се включих в територия, която се счита за предимно мъжка - водолазните курсове, беше много смешно. Там нещата имат измерение - трябва да се гмурнеш до определени метри, да направиш упражнение долу и да излезеш - всичко е меримо. И за да те признаят, че си равна с мъжете, трябва да си по-добра от тях. И това е разпространено в много други сфери.

- Силно несправедливо и за единия, и за другия пол.

- В природата и в живота няма справедливост. Тази категория е измислена от хората. Въобразена е. Няма мерни единици, които да отчитат кое е правилно и кое не е. Биологията обаче е обективна реалност. И според нея обективно неотменимата роля на жената е да ражда деца. Какво следва от това? Че докато жената отглежда децата, тя не може да отдели времето, необходимо, за да се подготви за "състезанието" с мъжа. Факторът време обективно дискриминира майките. И вероятно в хилядолетната история на човешкия вид това е и генно регистрирано. Ако мъжът и жената са равни на стартовата позиция на житейското състезание, кой ще е "победителят", ако спечелването му зависи от придобити умения?

Спечелването на "състезанието" е предпоставка за относителна самостоятелност и независимост. Това също поставя жената в неизгодна позиция - особено като се има предвид, че отглеждането на децата удвоява нейната зависимост. Как можеш да бъдеш свободна личност, ако нямаш време да получиш професионални умения, следователно нямаш работа, следователно нямаш избори, а културните модели възпроизвеждат клишето, според което, за да оцелееш, трябва да приемеш условията на подчинение. По-ниско платена работа, но работа. Подчинение в семейството, но покрив. Иначе казано - свободата също има цена. И трябва да си в състояние да я понесеш.

- Каза, че трябва да си два пъти по-добра от мъжете, за да излезеш на равна нога с тях. Как това се отразява на заплащането? Свързано ли е по-ниското заплащане на жената с това, че тя все още се възприема като "по-слабия пол" - един вид не може да изкарва достатъчно, за да е глава на семейство?

- Жената е "по-слабият пол" според фолклора, баталните картини, средностатистическите спортни постижения и прочее усреднени матрици на човешката еволюция. В това число и според фамилните наративи. Но често пъти - в професионален и битов план - в това е силата є. Противно на общоприетото схващане тя е главата на семейството. Тя умее да ръководи корпорации. И това, че ръководи мъже (приказката за главата и врата), не се отразява на заплащането. Статистически доказана истина. Социалните роли определят модели на поведение, които се възпроизвеждат в продължение на векове.

- А как преговаря жената за парите си?

- Преговорите зависят от степените свобода, от силата на характера, от ината и упорството, от всичко, което притежава човекът жена, преди да отвори вратата на човека шеф.

- Как се възпитават свободомислещи хора?

- Когато внушиш на човека, че няма от какво да се страхува. Че извън неговата личност опорите са нещо измамно, временно, променливо, значимо само в някои ситуации или при някои обстоятелства. Че нямаш друга истинска опора освен това, което си ти самият като личност. Когато внушиш на човека, че да си независим, често пъти означава да си сам, и че това не е страшно. Страшен е само страхът. Героично ли звучи? Хайде да разбием тази панегирика на безстрашието: защото, ако в един миг животът на детето ти зависи от това да приемеш неприемливото - подчинение, унижение, лишаване от свобода, ти го правиш... Което може би е висша проява на сила.

- Защо, когато искаме да наречем някого страхливец, му казваме "женчо"? Това доколко рамкира докъде една жена може да вдига ръката и личната си летва на успеха?

- Това са стереотипи на поколения наложени социални роли и въобразени културни клишета. Но... "смелост" е съществително от женски род. "Добродетел" - също.

- С какво е различна мъдростта на жената от мъдростта на мъжа? Изобщо има ли разлика?

- Трябва да дефинираме мъдрост. Толерантност, широта на възгледите, далновидност... Разлика между мъдростта на жената и мъдростта на мъжа не би трябвало да има. В светоусещането - да, но в мъдростта... "Мъдрост" - още едно съществително от женски род!