Награда в политическата игра е самата игра

Едва ли някой у нас приема политиката за особено достойно занимание, пък и не само у нас. Френската интелектуалка Юлия Кръстева беше казала, че политиката е игра на истина и морал. Звучи осъдително, но по-скоро е разясняване на тази публична роля. Политиците – за разлика от учените или свещениците, са длъжни да защитават частни интереси (на част от обществото) в конфликт с други частни интереси, според партийните деления. И играта им се състои в това да представят, че тъкмо техните интереси отговарят на обществения, че са проява на истина и морал. Особеното в случая е, че докато го правят, повече или по-малко действително така става, защото самата политическа игра не им позволява да стигат до крайности в подмяната на фактите и злоупотребата с доверието. Тя всъщност е вид санкция под погледа и от името на публиката. И на политиците им се налага, поне донякъде, да бъдат такива, каквито играят, че са. Няма как битката на интереси да се води от светци, но колкото си по-умел в политическата игра, толкова по-малък е рискът да се проявиш като обикновен измамник, проникнал в кораба на обществените надежди. Да споменем само двама майстори на политическа игра в новата ни история – Стефан Стамболов и Иван Костов, които полагат основите на българската демокрация, след края две „робства“ – османското и съветското.

Като цяло обаче на политическата игра у нас й липсва блясък и красота, върви трудно, заради циниците, лаиците и пропагандистите (от съветски тип), които са се сдобили главни роли в нея. За циниците, приоритетно присъщи на тъй наречените партиите на статуквото, отдавна е ясно, че следват неотклонно само частните си интереси и вече няма смисъл и да го крият. Един от тях, почетен председател, дори направо беше заявил, че лично разпределя „порциите“ на своите „обръчи от фирми“. Кой знае защо продължават периодично да го обявяват за най-ловкия ни политически играч, след като самопризнанието му показа, че той въобще не играе никаква игра, а разпределя порции. На циниците политиката им е нужна само за обществена легитимация, която да ги пази от преследване, докато преследват частните си интереси.

Лаиците дружно влязоха напоследък в играта през тъй наречените партии на промяната и по специално създавайки ПП, без да знаят къде попадат. Типична за тях е илюзията, че уменията и самочувствието, които са натрупали в други сфери, са лесно преносими в политиката. Но има шанс тъкмо неизбежните им разочарования и удари да ги научат „на терен“ как се играе политическата игра и да намерят своето място в нея. Проблемът им, обратно на циниците, не е в истината и морала, а в липсата на яснота кого представляват в битката на интереси, разположени по скалата на българското „ляво“ и „дясно“.

Най-агресивната от Десети ноември насам гарнитура на пропагандистите от съветски тип си е присвоила името „Възраждане“. Това са български политици, говорители на руската антизападна пропаганда, поради което не могат да бъдат нито български, нито политици. Не могат да бъдат български, не само защото защитават чужда национална кауза, а и защото се изправят срещу надеждите на поколения наред българи страната ни да се измъкне от съветското влияние и да се превърне в западна демокрация. И не могат да бъдат политици, защото с пропагандата си искат да върнат българите във време, когато нямаше политика, а само идеология – задължителна и който не я приемаше, го обявяваха за „враг на народа“. Каквато, впрочем и сега е ситуацията в Москва. За пропагандистите политическата игра е напълно излишна, те предпочитат репресиите и открито се заканват, че веднъж да дойдат на власт, ще възродят не друго, а концлагера в Белене.

И циниците, и лаиците, и пропагандистите, макар и по твърде различни причини, бързо „излизат от роля“ и не се справят с политическата игра, така че накрая нейната голяма сцена – парламентът, почти спря да функционира. И спектакълът на властта се пренесе на малката президентска сцена, където драматургията му беше коренно променена. Президентът в задочно разбирателство с пропагандистите постепенно започна да пренасочва на Изток геополитическия курс на страната и постепенно да бламира единственото безспорно постижение на политиците през прехода – евроатлантическата ни интеграция.

Чак след последните избори спектакълът сякаш най-после се завърна на парламентарната сцена и това стана, защото първите две сили – ГЕРБ/СДС и ПП/ДБ, се впуснаха в сложна политическа игра, за да създадат общо правителство, въпреки че са непримирими опоненти. Те, надигравайки се, не просто трябваше да постигнат взаимни компромиси, а и да убедят избирателите си, че по този начин не правят компромис с истината и морала. Впрочем, това не е кой знае трудно, доколкото за повечето избиратели на ПП/ДБ, а и на ГЕРБ/СДС моралът и истината за днешна България са в евроатлантизма й. А той в създалата се политическа ситуация (особено след разделенията в обществото, предизвикани от нахлуването на Русия в Украйна и в резултат на хибридните дезинформационни кампании) може да бъде съхранен само от общото правителство на иначе скараните партньори.

Далеч по-труден за „отиграване“ е вторият ключов въпрос от политическия дневен ред на „най-корумпираната страна в ЕС“ – именно борбата с корупцията. Как ПП/ДБ ще могат да управляват заедно с ГЕРБ, след като искаха властта, за променят именно корупционния модел на управление, наложен от ГЕРБ и другите партии на статуквото (и съответно получиха насрещни обвинения в същото). Тук играта вече, освен сложна, става и опасна за играчите, защото може да стопи бъдещата им подкрепа, а оттам и подкрепата за евроатлантизма.

За да не стане така, ПП/ДБ ще трябва да покажат, че са в състояние да спрат корупцията рамо до рамо с тези, за които подозират, че са зависими от нея. Това предполага да сменят досегашната стратегията, която слага знак на равенство между борбата с корупцията и възмездието за корумпираните и първо да изкоренят корупцията с днешна дата, а после да стигнат до възмездие за нея със стара дата. Защото то и без това може да се състои, само ако дойде момент, в който няма риск самите борци с корупцията да са корумпирани. ГЕРБ от своя страна ще трябва да покажат, че сами са готови на промяна и да участват в демонтирането на корупционния модел в обществените поръчки, в кадровата селекция, в съдебната система и т.н.

Така политическата игра ще е придобила блясък и красота и ще е влязла в дълго чаканата висша фаза, когато риториката на декларациите отстъпва пред риториката на действията…

Автор: Доц. Георги Лозанов