Автора! Автора! Защо режисьорите на телевизионни реклами нe трябва да са анонимни

Първата реклама, която помня, беше на Adidas Torsion. Беше драматичен досег със западната телевизия - държавната БНТ излъчваше световното по футбол в Мексико през 1986 г. и очевидно нямаше как да изреже рекламите на основните спонсори. И точно това беше страхотно - хем нямахме възможност да гледаме чужда телевизия, хем за някакви минутки вечер се докосвахме до такава.

Рекламата на Adidas Torsion беше записана на български, но от българин, който живее в чужбина - акцентът завладяваше и мислено пренасяше на едно друго, навярно по-хубаво място. Имитирахме с приятелите на улицата как фриволно произнася “torsion”. Хубави години.

Разбира се, никога не разбрах на кого е гласа, нито кой е автор на самата реклама.  Пък и какво значение има, ще кажете вие?

Така ли е наистина? Няма ли значение кой е автор на рекламите? Защо тогава има значение кой е автор на късометражния филм, сапунката, дългата сага? Какво им е на рекламите, че трябва да бъдат анонимни?

Няколко години по-късно, вече като тийнейджър, открих, че до фризьорския салон на Sheraton продават чужди списания (при това на нереално ниска цена); правих чести турове, за да видя дали има ново зареждане - четях настървено броевете от корица до корица, разглеждайки реклама след реклама - някои интересни, други - не, но всичките без автори. Кой ли прави тези чудеса? Кой създава рекламите? Защо авторите на всичко останало се перчат с имената си, а на рекламите загадъчно се крият?

Някъде по това време в България пуснаха френската телевизия TV5, при това ефирно. Даваха „Ролан Гарос”, когато телевизията тръгна. В паузите - уха, пълно с реклама. Истинска реклама. Клипове, които не бях гледал. Хубави времена.

Нещо повече, сигурно е, че сте го правили и вие - като по-малки се събирахме да гледаме видеоклипове от MTV, записани на видеокасетки; като пораснахме - гледахме и рекламите, обръщахме внимание, вторачвахме се в продуктите. Така се запалих, покрай едни MTV Video Music Awards, към Piaggio Avanti - смешен модел на скутерче, ама толкова добра реклама, звучеше някак “чуждестранна”. Случваше се така, че понякога гледахме цели видеокасетки само с реклами. Не си спомням - може би приятели от рекламни агенции ни снабдяваха, а вече имаше и доста чужди телевизии и възможности да се свалят. Агенциите даваха и фестивални касети - пълни с шантави реклами, които няма къде другаде да видиш.

Замисляте ли се, че почти всеки път, когато става дума за реклами, въпросът е бил “гледа ли рекламата на еди-кой-си-продукт”?. В по-редки случаи се споменава и името на агенцията, ако разговорът е професионален. Защо не се употребява “от еди-кой-си-режисьор”? Освен това, режисирането на реклами, не е от онези санитарни wellness & spa места, където изпращат уморените режисьори на филми, за да се пенсионират на спокойствие. Тъкмо обратното. Да бъдеш режисьор на реклами е секси, изисква неуморни часове труд за някакво си 30-секундно спотче, да не говорим за гениална идея.

Не е тайка, че големи филмови режисьори препечелват не малко от създаване на телевизионни реклами. Разбира се, те са провокирани да премерят силите си в този жанр, какво лошо.

Първата подобна трансформация “кино-реклама”, за която се сещам, е на Ридли Скот и рекламата му за Apple Mac от 1984 година. Мексиканецът Алехандро Гонсалес Иняриту  направи страхотна реклама за световното по футбол през 2010 за Nike; прибавяме към това Дейвид Линч за парфюма Obsession на Calvin Klein, както и Вим Вендерс за Barilla. Без да забравяме и гениалното клипче с лампата на Спайк Джоунс за Ikea.

Днес гледаме възможно най-малко реклами и навярно именно излизането от анонимността и внушението у зрителя, че рекламите също са истински творчески продукт, би задържало повече хора по време на рекламния блок. Защото когато видиш хубава реклама, дори в традиционен вид, като тази за парфюма Miss Dior Cherie, където музиката и всеки кадър стои на мястото си, усещаш, че в цялата работа има нещо различно. По-късно откриваш, че режисьор на видеото е София Копола.

Въпросните дами и господа не би трябвало да остават анонимни - когато София Копола създава филма “Lost In Translation” името й стои в началото, с големи букви. Когато създава “Miss Dior” - такова нещо няма, името й вече няма значение.

Когато сме в киносалон, точно преди филми, малко отегчени от канонадата от реклами, понякога попадаме на един спот, който разтърсва. Той не е от традиционните, но се запечатва в съзнанието. Твърде е възможно, ако последващият филм е тъп, само този спот да размести креативните ви сетива и вдъхнови. Но той няма автор, нали? Сигурно дори и на картонената кутия с пуканки стои името на малкия едноличен търговец, който я е създал. Но не и на рекламния спот.

Приятно анонимно гледане. Очакваме имена. Автора! Автора! Автора!

Константин Вълков, Дарик радио, текстът е публикуван в списание „Мениджър