Ане Франк и сирийските бежанци

Малоумни. Ненормални. Склонни към престъпления. Лентяи. Всички тези етикети имат за цел да легитимират мнението на американци, че САЩ не бива да приема сирийски бежанци. Едва ли е случайност, че те са били използвани и през 1924 година от поддръжниците на евгениката при приемането на закон, който да държи „нежеланите елементи“ далеч от иначе „чистата“ американска почва. Това са изразни средства, които, издялани в закон и обществени дискусии, са отнели живота на Ане Франк и безброй други като нея.

Миналата седмица с 317 гласа „за“ и 289 „против“ американската Камара на представителите гласува да „опази“ страната, приемайки закона Security Against Foreign Enemies (SAFE – „Защита от чуждестранни врагове“). По този начин Камарата изрази неодобрението си към обещанието на Обама да приеме 10 000 сирийски бежанци през 2016 година насред продължаващия конфликт, който вече е принудил над 4 милиона да напуснат домовете си и няма изглед скоро да бъде разрешен.

Законопроектът и резултатите от гласуването не са представителни за малка, изолирана, гневна и уплашена част от американското общество – според скорошни проучвания, след атентатите в Париж, Бейрут и Багдад, мнозинството от гражданите на САЩ се обявяват против приемането на сирийци. 26-ма губернатори също вземат мерки, за да спрат навлизането на бежанци в своите щати (отчаян ход, предвид факта че Конституцията забранява подобни действия). Кандидат-президентите на Републиканската партия споделят това настроение, като Крис Кристи стигна дотам да се обяви против приемането на сирийски сирачета на възраст под 5 години.

За жалост, отношението, което тези коментари демонстрират, не е нищо ново. Въпреки факта, че още от основаването си САЩ винаги са извличали огромни ползи от труда, иновациите и идеите на имигрантите, склонността към изолационизъм и шовинизъм е трудна, ако не и невъзможна, за изкореняване. А и тя е била фатална за мнозина – доказано е, че САЩ са отказали убежище на Ане Франк през Втората световна война заради същия страх, в който американците живеят и днес.

Според документи, разсекретени през 2007 година, между април и декември 1941 година Ото Франк, бащата на Ане, е изпратил множество писма до американските власти с молба семейството му да бъде допуснато в САЩ. След като всички молби се сблъскват с отказ, семейството започва да се укрива.

Дори тогава мълчанието на американското правителство не е било новост. През 1924 година Конгресът приема закон за ограничаване на имиграцията, съгласно който е въведена квотна система с цел разубеждаване на „нежеланите елементи“ - като например евреи - да търсят спасение в САЩ. Комбинирайте това с антисемитизма, който обхваща цялата страна по време на Втората световна война, и бюрократичните препятствия, заради които достигането на квотата е почти невъзможно, и едва ли е изненадващо, че Ане Франк и мнозина като нея са прекарват детството си в бягство и укриване, а последните си дни – в концлагери.

„Вярвам, че всички германски евреи претърсват целия свят, но не откриват място, където да идат“, пише Едит, майката на Ане, до своя приятелка през 1939 година.

След по-малко от век имената и лицата на виновниците за тези злини са различни, но фактите остават – милиони невинни са въвлечени в конфликт, върху който нямат контрол, без път за бягство. САЩ имат избор – да продължат да управляват, водени от страха, или да действат състрадателно. Последното със сигурност е по-трудно, но поне спасява животи.

Савана Кокс за All-That-Is-Interesting.com