„Гръцкият проблем не е просто трагедия. Той е лъжа“

Историческо предателство сполетя Гърция. Обръщайки гръб на обещанията към своя електорат, правителството на Сириза предумишлено игнорира негативния вот от миналата седмица и тайно се съгласи с куп репресивни и разоряващи мерки в замяна на „спасение”, което е равнозначно на заплашителен чуждестранен контрол и предупреждение към целия свят.

Министър-председателят Алексис Ципрас прокара в парламента предложението за орязване на минимум 13 милиарда евро от държавната хазна – 4 милиарда повече от „режима на строги икономии”, отхвърлен от мнозинството от гръцкия народ на референдума от 5-ти юли.

Смята се, че сумата включва 50-процентно увеличение в цената на здравеопазването за пенсионери, почти 40% от които живеят в нищета; сериозно орязване на заплатите в държавния сектор; пълна приватизация на обществените сгради като летища и пристанища; увеличаване на ДДС до 23%, включително и на гръцките острови, където хората се борят за оцеляването си. Предстои и още.

„Партията против строгите икономии извоюва забележителна победа,” обяви вестник Guardian на 25 януари тази година. „Радикалните леви”, нарече вестникът Ципрас и неговите впечатляващо образовани другари. Те ходеха без вратовръзки, а финансовият министър караше мотоциклет и бе описан като „рокзвездата на икономиката”. Всичко беше фасада. Те съвсем не бяха радикални по смисъла на този клиширан етикет, нито пък бяха „против строгите икономии”.

В продължение на 6 месеца Ципрас и наскоро оттеглилият се финансов министър Янис Варуфакис прелитаха между Атина и Брюксел, Берлин и другите центрове на европейската финансова сила. Вместо социална справедливост за Гърция, те извоюваха нова задлъжнялост и по-страшни лишения, които просто ще заменят гнилата система, крепяща се върху кражбата на данъчни приходи от гръцките супербогаташи – в съответствие с европейските „неолиберални” ценности – и върху евтините, но изключително доходоносни заеми на онези, които сега искат главата на Гърция.

Дългът на страната, пише във финансов доклад на гръцкото правителство, „е незаконен, нелегитимен и омразен”. Пропорционално, той възлиза на по-малко от 30% от този на Германия, която е сред големите гръцки кредитори. По-малък е и от дълга на европейските банки, чиито противоречиви „спасителни пакети” от 2007 и 2008 година останаха ненаказани.   

За малка държава като Гърция, еврото е колониална валута: верига на една толкова екстремна капиталистическа идеология, че дори Папата я обявява за „нетърпима” и я нарича „тортá на Дявола”. Еврото е за Гърция онова, което доларът е за далечните тихоокеански територии, чиито бедност и сервилност им гарантират независимост.

По време на своите пътувания до могъщите съдилища в Берлин и Брюксел, Ципрас и Варуфакис не се представяха нито като радикални, нито като „леви”, нито дори като честни социалдемократи, а като две молещи се парвенюта с оправдания и изисквания. Без да подценяваме враждебността, с която са се сблъскали, пак е справедливо да кажем, че те не демонстрираха никакъв политически кураж. Неведнъж гръцкият народ разбра за техните „тайни планове за икономии” от информация, изтекла в медиите. Например писмото от 30-ти юни, публикувано във Financial Times, в което Ципрас обещава на лидерите на Европейския съюз, ЕЦБ и МВФ да приеме техните основни и най-сурови искания – както и направи.

Когато гръцкият електорат гласува с „не” на 5-ти юли за тази изключително гнила сделка, Ципрас каза: „Да дойде понеделник и гръцкото правителство ще преговаря на маса след референдума, за да се пребори за по-добри условия за гръцкия народ”. Но Гърция не гласува за „по-добри условия”. Тя гласува за справедливост и суверенност, точно както стори и на 25-ти януари.

В деня след януарските избори едно истински демократично и, да, радикално правителство щеше да спре всяко едно евро, напускащо страната, да отхвърли „незаконния и омразен” дълг – както успешно направи Аржентина – и да ускори плана за излизане на парализираната Еврозона. Но такъв план нямаше. Имаше само готовност за сядане „на масата” и за търсене на „по-добри условия”.

Истинската същност на Сириза е малко изследвана и обяснена. За чуждестранните медии партията не е нищо повече от „лява” или „крайно лява” или „неотстъпчива” – обичайните подвеждащи определения. Някои от международните привърженици на Сириза от време на време наподобяваха мажоретките по време на издигането на Барак Обама. Малцина се запитаха: Кои са тези „радикални”? В какво вярват?

През 2013 година Янис Варуфакис написа: „Трябва ли да приветстваме тази криза на европейския капитализъм като възможност да го заменим с по-добра система? Или трябва да сме толкова разтревожени от нея, че да стартираме кампания за стабилизиране на капитализма? За мен отговорът е ясен. Вероятността от европейската криза да се роди по-добра алтернатива на капитализма е малка… Прекланям се пред критиките, че съм подкрепял програма, основана на предположенията, че лявото е и остава напълно победено. Да, бих искал да прокарам радикална програма. Но не, не съм подготвен да допусна грешката на лейбъристката партия във Великобритания след победата на Тачър… Какво положително постигнаха във Великобритания в началото на 80-те, насърчавайки социалистическата промяна, която британското общество презираше, докато вървеше стремглаво по неолибералния път на Тачър? Точно никакво. Какво добро би излязло от това, да призоваваме за разпад на Еврозоната, на самия Европейски съюз…?”

Варуфакис пропуска да спомене социалдемократичната партия, която разцепи електората на лейбъристите и доведе до Блеъризма. Заявявайки, че британският народ „презира социалистическата промяна” – когато той нямаше никаква реална възможност да осъществи тази промяна, - той приглася на Блеър.

Лидерите на Сириза са един вид революционери – но тяхната революция е извратено, познато подобие на социалдемократичните и парламентарните движения на либералите, инструктирани да се подчиняват на неолибералните глупости и на социалното инженерство, чието истинско лице е това на Волфганг Шойбле, германски финансов министър и империалистичен разбойник. Както британската лейбъристка партия и нейните еквиваленти сред бившите социалдемократични партии, които още се определят като „либерални” и дори „леви”, Сириза е продукт на една благоденстваща, силно привилегирована, образована средна класа, „възпитана в постмодернизма”, както пише Алекс Лантиър.

За тях класовата е срамната за обсъждане и продължителна борба, без значение житейската реалност на повечето човешки същества. Светилата на Сириза са добре инструктирани; те не оглавяват съпротивата, която всички жадуват, както тъй смело демонстрира гръцкият електорат, а „по-добрите условия” на едно корумпирано статукво, което изолира и наказва бедните. Когато последното се слее с „политиката на идентичността” и нейните коварни разсейващи фактори, резултатът е не съпротива, а подлизурство. „Преобладаващият” политически живот във Великобритания е явен пример за това.

Джон Пилджър, австралийски журналист, писател и документалист, за JohnPilger.com