Да губим като спортистите, а не като комарджиите

Тази седмица много колеги журналисти и анализатори упражниха перата си в язвителни коментари за представянето на българските олимпийци. И бързам да кажа, че според мен това беше много грозно. Грозно, защото приличаше на серия ритници, прицелени към паднали хора. А от историята на българския спорт знаем, че падналите не се задържат дълго на земята, на ринга, на тепиха и т.н. Изобщо, не можем да си позволяваме така лесно популизма да бъдем със спортистите си само, ако бият и носят медали на вратовете си, защото това е присъщо само на тези, които никога не биха се впуснали в благородно съревнование с другите, а чакат някой да „купи“ мача им.

Всъщност, нали от това идва и най-голямото ни възмущение в случая?! Очаквахме спортният министър Свилен Нейков да подаде оставка – е, не я подаде! Разочаровани сме, защото не постъпи като спортист и джентълмен, а като политик. Което само показва, че политиката в спорта не е достатъчна. Важна, но не достатъчна, за да има спорт на олимпийско ниво. Управляващите българския спорт не могат да усетят една много видима грешка в подхода си – първо са резултатите, после са схемите; отпред са медалите, отзад са далаверите. И затова вместо резултати и медали на „спортната сцена“ виждаме схеми и далавери. Които, на Олимпийските игри се приемат със снизхождение, но остават в буквално изпълнение на Кубертеновия завет, че е важно участието…

Спортистите са твърди хора, но все пак склонни да хвърлят вината за неуспехите върху самите себе си. Наш дълг е да ги окуражим в такъв момент. Като българи е добре да се радваме и на тези, които се състезават под чужд флаг – защото са българи, които са спечелили чуждото доверие – нещо, което не се случва много често в други сфери на живота. Професионалните спортисти посвещават живота и здравето си на големия спорт и нямат време да чакат другите да мислят за тях, когато кариерата им завърши. А в България знаем за много случаи, в които и властта, и ние самите забравяме за „бившите“ спортисти и те умират в унижение и самота. Прилагането на двойния стандарт, че не-спортистите можем да сме меркантилни, а спортистите нямат това право е грозно и е станало традиционно българско – нека го преодолеем и тогава може успехите ни да станат по-осезаеми.

За клубния спорт в България, който трябва да произвежда олимпийци е по-добре изобщо да не подхващаме – там схемата и далаверата вече съвсем са изтласкали постиженията извън спортната площадка. В детските школи цари нагла и повсеместна корупция – богатите родители щедро финансират своите „шампиони“ и треньорите попарват мнозина таланти още в самото начало. Още там малките спортисти научават, че което не става с пари, става с много пари – за резултатите дори дума не се отваря…

Ситуацията с управлението на българския спорт в момента много напомня вица за двамата комарджии, които излезли от казино във Вегас – единият по слипове, другият – без тях. Човекът без гащи казал: „Евала ти правим!“ Другият учудено попитал: „Що?!“ „Защото знаеш къде да спреш…“ Е, ако имат малко останал спортен дух, а не само комарджийска алчност, спортните шефове ще се сетят какво трябва да направят…