Да заговорим на света и да знаем какво искаме да му кажем

Когато говорим и мислим за образа на България в чужбина смятаме, че в известна степен сме неразбрани и недооценени, че страната ни и ние не сме това, което огромна част от хората по света знаят за нас. Със сигурност България е повече от своите престъпни босове, повече от ясно е, че нашето общество нито е искало да убие папата, нито е изобретило българския чадър. Иска ни се новините за България да бъдат по-интересни дори от това, че бившият ни монарх се е върнал, избран е за министър председател и се е заклел в републиканската конституция.

В идеите ни обаче, промяната на този не особено привлекателен образ често се свежда само до скъпи пиар стратегии, специален брандинг и огромни финансови ресурси, които са нужни за тях. Това наистина са неща, които почти всяка държава прави. Но ми се струва, че и тук трябва да заложим на основното правило във всяка една кампания – ако не искаш да говориш, не можеш или нямаш какво да кажеш, никой пиар консултант не може да ти помогне. Гуруто на националния брандинг Саймън Анхолт казва: „Единственият начин страните да променят имиджа си, е да променят начина си на поведение”. Това означава, че стратегиите, платените реклами и създаването на български бранд са само инструментите на промяната на образа на България. Преди това страната и ние като част от нейния жив образ трябва да започнем да говорим на света и да знаем какво искаме да му кажем.

България дълго време нямаше какво да каже. Дори по-лошо, държавата ни не искаше да говори и се държеше свенливо и даже враждебно. Комуникацията ни със света вероятно минава през промяната на това как нашето общество възприема него и това, което се случва там. Със сигурност трябва да променим няколко неща.

Да спрем да вярваме, че светът прави антибългарски кампании

През изминалите години няколко пъти различни кръгове в България смятаха, че срещу страната ни има организирани кампании. Наричаха един филм на обществената Би Би Си злонамерено посочване с пръст.

Идеята на комуникирането със света не е да се сърдим, когато някой каже нещо лошо за нас. Ако искаме да сме част от разговора, няма как да отказваме да говорим по трудните за нас теми. В интерес на България е да говорим с останалата част от света именно по въпросите, които ни засягат, за да обясним своята гледна точка и да участва в намирането на решение.

Всъщност резултатът от това, че някои смятаха филма за дома в Могилино и повдигането на темата за болните и изоставени деца в България за злонамерен акт, беше трагичен за образа на нашата държава. Цяла Европа разбра, че в страната ни не само има такива домове, но и, че ние смятаме това за нормално и нямаме нужда, нито от промяна, нито от помощ.

Трябва да си дадем сметка, че светът вече е твърде многополюсен и сложен и времето на елементарните противопоставяния е отминал.

България трябва да говори със съседите си

Всички знаем какво е станало през петвековното османско робство, знаем подробности за Балканските войни и всяка година отбелязваме Ньойския договор. Познавайки историята обаче, така и не правим извода, че точно България е тази, която няма нужда от напрежение в региона. Години наред страната ни печели не само от това, че е стабилна и мирна, но и че не си разрешава да употребява официално език на омразата към съседите си. Затова ми се струва много важно да запазим този добър тон. Това отношение и искреното ни желание да помогнем на съседните ни държави да просперират, може да ни превърне в лидер в региона. Често даваме пример с това, което стана в Западна Европа след края на Втората световна война. Осъзнавайки, че противопоставянето не носи печалби за никой, исторически врагове като Франция и Германия застанаха в основата на ЕС. В този смисъл историята е, за да я четем и разбираме, а не, за да я използваме като причина да изграждаме стени помежду си. На Балканите имаме нужда от такъв процес, а страната ни има натрупано достатъчно доверие, за да бъде лидер в него.

България трябва да участва в световните дебати

Спомням си, когато при едно от първите ми участия на многостранни форуми, оставих опорните точки настрана и говорих по повечето теми от дневния ред. Тогава хората от Министерство на отбраната бяха искрено изненадани. Обикновено това не се случвало, защото там всъщност рядко ходел министърът, а изпращали заместник. Тъжно е, че през годините се наложи някаква тенденция в 90% от заседанията на европейските институции, където български представители трябва да заемат позиция от името на страната ни, те мълчат или в най-добрия случай „се присъединяват към консенсуса”. България просто остава незабележима.

Промяната в поведението, за която говори Саймън Анхолт има ясна посока – да започнем да участваме в дебатите. България трябва да спре да се „присъединява” към чуждите позиции и да започне да прави свои. Няма нищо по-безцветно от страна, която няма мнение по нито една тема. Естествено въпросът е как да променим това? Ясно е, че имаме нужда да развием експертиза и разбиране по нещата, които стават около нас, а това става с комуникация.

В този смисъл много на място идва и една брилянтна дефиниция на британския Форин офис за това какво всъщност е дипломата, който работи за държавата си – това е просто един много добър комуникатор.

Николай Младенов, министър на външните работи

НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ е министър на външните работи от 27 януари 2010 г. От юли 2009 г. до януари 2010 г. е министър на отбраната. От 2007 до 2009 г. е член на Европейския парламент. Участва в Комисията по външна политика и подкомисията й по сигурност и отбрана, и в Комисията по вътрешен пазар и защита на потребителите. Председател е на Делегацията за връзки с Ирак и член на делегациите за отношения с Израел и Афганистан. От 2005 г. е консултант на Световната банка, Националния демократически институт, Международния републикански институт, както и на други международни организации в Югоизточна Европа и Близкия Изток, включително Египет, Ирак, Афганистан, Йемен и Мароко. От 2001 до 2005 г. е народен представител в 39. Народно събрание, където е зам.-председател на Комисията по европейска интеграция и член на Комисията по сигурност и отбрана. В този период е и представител в Европейския конвент за изработването на европейската конституция. Работил е за фондация „Отворено Общество” в България и Югоизточна Европа, бил е наблюдател на изборния процес в Албания, Босна и Херцеговина, Украйна и Пакистан. През 2008 г. е оглавявал мисията наблюдатели на Европейския съюз за изборите в Гана. Има магистърска степен по военни науки от Кралския колеж в Лондон и магистърска степен по международни отношения от УНСС София. Говори английски, френски и руски език.