Джоузеф Стиглиц: Как бих гласувал на гръцкия референдум

Отстрани, това кресчендо от препирни и хапливост в Европа вероятно изглежда като неизбежен резултат от горчивия финален етап от игра на шах между Гърция и нейните кредитори. Всъщност, европейските лидери най-накрая започват да разкриват истинската същност на продължителния дългов дебат и отговорът не е приятен: става въпрос преди всичко за власт и демокрация, а не за пари и икономика.

Разбира се, икономиката зад програмата, която „Тройката” (ЕЦБ, МВФ и ЕК) пробута на Гърция преди 5 години, е бездънна и доведе до 25% спад в БВП на страната. Не се сещам някога да е имало депресия, която да е била толкова умишлена и с толкова катастрофални последици – нивото на младежката безработица в Гърция в момента надвишава 60%.

Плашещо е, че „Тройката” отказа да поеме отговорност за цялата ситуация или да признае колко лоши са били нейните прогнози и модели. Но дори по-изненадващо е, че европейските лидери не са си взели поука. „Тройката” все още изисква от Гърция да натрупа бюджетен излишък от 3,5% до 2018 година (с изключение на лихвените плащания).

Икономисти от цял свят заклеймиха тази цел като наказание, защото стремежът към нея неизбежно би довел до дори по-сериозен икономически срив. Наистина, дори дългът на Гърция да бъде преструктуриран отвъд представите ни за възможното, страната ще остане в състояние на депресия, ако гръцките гласоподаватели приемат условията на „Тройката” на внезапния референдум, който ще се проведе тази седмица.

Що се отнася до превръщането на огромния дефицит в излишък, малко са държавите, постигнали толкова, колкото Гърция през последните 5 години. И въпреки че човешкото страдание представлява твърде висока цена, скорошните предложения на гръцкото правителство демонстрираха значителен стремеж към удовлетворяване изискванията на кредиторите.

Трябва да сме наясно: една нищожна част от сумата, отпусната на Гърция, всъщност достигна до страната. Парите бяха използвани за погасяване дълговете към частни кредитори – включително към германски и френски банки. Гърция не получи нищо повече от трохи, но се наложи да плати висока цена, за да запази банковите системи на тези държави. Международният валутен фонд и останалите „официални” кредитори нямат нужда от парите, които изискват. В случай на сценарии от типа „просто бизнес”, получената сума отново би била отпусната на Гърция.

Но, както казах, парите нямат нищо общо. Става въпрос за употребата на „крайни срокове”, за да бъде принудена Гърция да се пречупи и да приеме неприемливото – не само режим на строги икономии, но и други регресивни и наказателни политики.

Но защо Европа би сторила това? Защо лидерите от Европейския съюз се съпротивляват на референдума и отказват да удължат срока с поне още няколко дни, за да може Гърция да върне дължимата сума на Международния валутен фонд? Не е ли демокрацията основен европейски принцип?

През януари гръцките граждани гласуваха за правителство, отдадено на прекратяването на режима на строги икономии. Ако Сириза просто изпълняваше предизборните си обещания, отдавна щеше да е отхвърлила предложението. Но партията искаше да даде на Гърция шанс да изрази становището по този тъй критичен за бъдещото добруване на страната проблем.

Загрижеността за публичната легитимност е несъвместима с политиките на Еврозоната, която никога не е била особено демократичен проект. Повечето от правителствата, които членуват в нея, не потърсиха одобрението на своите народи, преди да поднесат на тепсия паричната си суверенност на Европейската централна банка. Когато шведското правителство го стори, Швеция каза „не”. Гражданите й разбираха, че безработицата би скочила, ако финансовата политика на страната е диктувана от ЕЦБ, чиято единствена грижа е инфлацията (вниманието към финансовата стабилност би било крайно недостатъчно). Икономиката щеше да страда, защото икономическият модел, върху който е изградена Еврозоната, е основан на властови отношения, които ощетяват работниците.

Достатъчно ясно е, че това, на което сме свидетели в момента, 16 години след като Еврозоната даде началото на тези отношения, е антитеза на демокрацията: много европейски лидери искат да видят гибелта на лявото правителство на премиера Ципрас. Все пак никак не е удобно в Гърция да има управляващи, които се противопоставят на политиките, подпомогнали неравенството в толкова много развити държави и толкова отдадени на това, да поемат юздите на необузданата власт на парите. Изглежда Еврозоната вярва, че рано или късно ще успее да свали гръцкото правителство, насилвайки го да приеме споразумение, което противоречи на предизборните му обещания.

Трудно е да посъветваме Гърция как да гласува на 5-ти юли. Нито една от алтернативите – приемане или отхвърляне условията на „Тройката” – няма да бъде лесна. И двете носят големи рискове. Положителният вот би означавал почти безкрайна депресия. Може би една изтощена държава, – продала всичките си активи и загубила всичките си умни млади хора в резултат на емиграция, – най-накрая би получила опрощение на дълга; може би след като се свие до среднодоходна икономика, Гърция най-после ще може да получи съдействие от Световната банка. Всичко това може да се случи в следващото десетилетие, или в по-следващото.

В случай на отрицателен вот, пред Гърция – с нейните древни традиции в демокрацията – поне ще се отвори възможността да вземе съдбата си в свои ръце. Гърците може да получат шанса сами да градят бъдещето, което – макар и не толкова блестящо, колкото в миналото – би било изпълнено с много повече надежда от безскрупулните мъчения на настоящето.

Аз знам как бих гласувал.  

Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика и професор в Columbia University, за TheGuardian.com