За властта и присмехулниците

Когато БНР свали предаването на Петър Волгин “Деконструкция” от ефир заради “липса на плурализъм”, журналистическата гилдия не се вдигна солидарно на протест, защото колегата бил, видите ли, “мръсен комунист и путинист” и с него можело така да се постъпва. И който дръзна да протестира тогава заради наложената цензура, не бе погледнат добре от войнстващите евроатлантици и трябваше дори когато защитава Волгин и правото му на свободно изразяване, да прави задължителните лицемерни уговорки, че се разграничава от идеите му. Но поне шефовете му го оставиха на работа, той и до днес продължава за води друго предаване. Доста хора тогава също така предупредиха, че щом е започнал свободният отстрел на “рубладжиите”, скоро някой ще посегне и на “демократите”.

Сега след смяна на ръководството в БНР хвръкна главата на Лили Маринкова, емблематичен български журналист, за който ми се струва, че в нормалните страни би трябвало да има наддаване от страна на медиите за привличането й. Тя не просто е свалена от поста директор на “Хоризонт”, тя е изхвърлена от БНР и като водещ, и то с фалшиво обяснение, без предизвестие, без церемонии. Ироничното е, че Лили Маринкова беше на страната или поне работеше в екип със старото ръководство на БНР, същото, което

свали предаването на Петър Волгин, но поне пожали хляба му. За нея нямаше такава милост.

Лили Маринкова трудно би могла да бъде нарече русофил, комунист и дори да се заподозре в леви убеждения. Дори и да има такива, те никога не са личали. Тя просто е била контра всяка власт. Уволнявана и натискана е както от леви, така и от десни. Защото не им дава спокойствие, пита, не им цепи басма. Поколения радиоводещи, включително и аз, докато работех в редиците на БНР, сме се учили от нея на смелост и “неуважителност” в най-добрия смисъл на тази дума.

Най-забавното е, че паралелно с това брутално уволнение на доказан професионалист, протече и друга случка, която някак си се свърза смислово с първата. Сценаристът на Слави Трифонов - Филип Станев, скъса в ефир снимка на президента Росен Плевнелиев. Просташка постъпка без особено въображение, аз не бих постъпила така дори и с тези участници в политическия живот, които най-много презирам. Бих се постарала да измисля нещо по-креативно, за да покажа отношението си към делата им. Но категорично не съм съгласна и с надигналото се покрай събитието псевдодемократично кресчендо, с което се иска сценаристът да се извини и се настоява за повече уважение към институцията “президент”. Един колега дори написа, че “като не уважаваме държавния глава, не уважаваме себе си”. И то дори без г-н Плевнелиев да е казал и една дума по

въпроса. Вълнението се случи в “свитата”, сред “придворните”, и е на път да дискредитира обекта на своята защита с истерията си.

Публичните критици на властта, сред които попадат журналистите, трябва да са присмехулници, за което не бива да се извиняват на никого. Защото те всъщност това работят - да се съмняват и присмиват на всичко. Някои са по-талантливи и изобретателни в неуважението си към управлението като Лили Маринкова, други са по-бездарни като Филип Станев. Но няма правилно и неправилно неуважение. Няма правилно и неправилно затворена уста. Всеки има право на мнението и излагацията си, стига да не нарушава законите на страната, да не лъже и да не клевети.

Още при цензурирането на Петър Волгин стана ясно, че тръгва процес, който няма да пожали никого, ако си премълчим за него. Който тогава се е зарадвал тайно, че най-накрая микрофонът на мръсния рубладжия е изключен, сега, след уволнението на Лили Маринкова трябва много да се срамува. Защото може и той скоро да пресече нечия пътека и тогава с какви очи ще иска защита от гилдията?

Глен Гринуолд, американски разследващ журналист, част от екипа на “Гардиън”, дал трибуна на разкритията на Едуард Сноудън за повсеместното следене, извършвано от спецслужбите в САЩ, преди да влезе в репортерската професия, е бил адвокат по гражданските права. Като такъв защитава лидери на неонацистка група, обвинени в разпространение на расова омраза. Съдът иска достъп до имейлите им, но Грийнуолд яростно се бори срещу това, макар да не споделя ни най-малко убежденията на подзащитните си. Просто въпрос на принцип - няма достатъчно голяма правна необходимост от такова навлизане в личното пространство на клиентите му. По-късно в интервю за сп. “Роулинг Стоун” ще каже по повод на този случай, че е много лесно да се правиш на демократ, когато защитаваш хора, които харесваш; истинското изпитание идва, когато

трябва да докажеш, че си такъв, бранейки правата на хора, които не харесваш.

Така че ако за вас беше ОК да се палят портрети на Пламен Орешарски на площада преди няколко години, защото днес да има проблем да се скъса портрет на действащ политик в ефир? То че има проблем и в двата случая - има. Нарича се лошо въображение. Но то не е забранено от никой закон. И докато тече препирнята докъде може да стигне критиката към някой държавник в медиите, уволниха Лили Маринкова и дебатът около тази саморазправа е в пъти по-вял от първия, а всъщност е далеч по-важният.

Докато не се научим да различаваме посегателствата върху свободното слово, независимо дали харесваме или не харесваме приносителите му, няма да имаме нормална журналистика. Христо Ботев го е казал още през 1874 година в своята публицистика:

“Токвил говори, че сяко едно правителство прилича на народа си, а аз ще да кажа, че българската журналистика прилича на нас с вазе. Когато публиката няма нужда за здрава храна, то за шарлатаните се открива широко поле. Нека ни дава господ бог повече разум и по-малки пъпове!”