Западът трябва да превърне думите в дела

Изненадващият вот за Brexit и неочакваният възход на Доналд Тръмп вероятно създават впечатлението, че светът се обръща към популизма и изолационизма, с дезинтегриращи се региони и спадащо доверие. Това описание обаче е погрешно.

Множество региони в света, включително Европа, продължават да се разрастват и интегрират. През идните години всички бивши югославски републики ще влязат в Европейския съюз, увеличавайки броя на членките и завършвайки географската му цялост до Гърция. Дори на Гърция да й се наложи да напусне паричния съюз или ЕС, това няма да бъде Грекзит. Великобритания напусна ЕС, но не и Европа, тя остава дълбоко функционално свързана с континента, особено като стратегически съюзник.

Извън Европа, лидерите на Северна Америка неотдавна проведоха важна среща на върха, на която очертаха следващите стъпки при сътрудничеството в търговията и енергетиката. Мегаконтинентът става Северноамерикански съюз и дори странното избиране на Тръмп няма да провали бързото увеличаване на американския износ за Мексико и факта, че американско-мексиканската граница засега е международната граница с най-натоварен трафик в света.

От 650-те милиона души в Югоизточна Азия, която неотдавна ратифицира споразумение за създаване на икономическа общност на Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (АСЕАН) със свободно движение на работниците, до Източноафриканската общност, обединяваща 250 милиона души от половин дузина страни, постколониалните региони заравят томахавката и растат заедно, а не поотделно, за да увеличат размера и потенциала си на преговорите. Най-важното е, че Китай физически свързва над една дузина държави по периферията си и други страни от Централна Азия чрез Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (АБИИ), засилвайки още повече функционалната интеграция на най-гъсто населените и икономически най-динамичните региони на света. Всичко това до голяма степен е за добро. То обаче и напомня, че в свят на по-силни регионални блокове Западът трябва да се прегрупира. Каквито и да са последиците от Brexitа или изборите в САЩ, трансатлантическата общност трябва да сложи в ред дома си и да си спомни, че за да остане най-великата сила, оформяща световния ред, трябва да превърне думите в дела.

Америка излага на риск собствените си възможности

Да започнем със споразуменията за Транстихоокеанско партньорство (ТТП) и Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП). Европейски политици трупат точки пред обществеността, осъждайки разпоредби от ТТИП, макар че споразумението би намалило множество излишни търкания в търговското сътрудничество между двете страни на Атлантика. И все пак, когато САЩ и Европа се обединят по делата в Световната търговска организация срещу Китай (или други), те имат далеч по-голям шанс да постигнат благоприятно решение. Въпреки стратегическата необходимост от обединяване на западните икономики с цел по-голяма ефективност и мащаб, в момента по-голямата картина е изгубена в нарцисизма на дребните различия.

Има опасност ТТП, на което се противопоставят и Хилари Клинтън, и Доналд Тръмп, да не бъде подписано от Обама. Кандидат-президентите, които се съревновават за Белия дом в момента, забравят, че изграждането на търговски връзки с конкурентни съседи е основата за разширяване на влиянието в обширния тихоокеански регион. Повечето компании, включени в индекса Fortune 500, получават по-големи печалби от износа към пазари с висок потенциал за растеж като Азия, отколкото от собствения си двор. Именно в Южна и Източна Азия Западът би трябвало да разположи дълбоките си капиталови пазари и да прави мащабни преки чуждестранни инвестиции, за да подобри корпоративното управление, борбата с корупцията и да стимулира по-големи инфраструктурни инвестиции, така че средната класа в Азия да продължи да нараства и да потребява западни стоки и услуги.

Предвид двете споразумения - ТТП и ТТИП - можете да сте сигурни, че битката за икономическо влияние ще бъде загубена, освен ако Западът не превърне думите в дела.

Китай плаща, за да спечели повече

Въпреки сегашните си икономически затруднения Китай дава малко сигнали, че би спрял опитите си да улеснява веригата за доставки, която е основен източник на геополитическо и икономическо влияние.

С АБИИ Китай удвоява залога след вече четвърт век инфраструктурни инвестиции в съседите си от Централна Азия и други региони, помагайки им да отключат ресурсите си, докато същевременно си проправя път към Близкия изток, Индийския океан и дори Европа.

Обличайки думите в дела, Китай дори издига инфраструктурата до статут на обществено благо, както САЩ са осигурявали в исторически план военната сигурност. Над 70 страни кандидатстват за присъединяване към АБИИ, включително най-близките съюзници на САЩ като Великобритания. Някои вече наричат организацията "НАТО на Изтока" - нов вид инфраструктурен алианс.

САЩ призоваха европейските страни да се въздържат от членство в АБИИ, за да бъде подтикната новата банка да обещае по-високи социални и екологични стандарти. АБИИ обаче има твърде много капитал и влияние сред бедните страни, за да бъде оформяна от отвън. Тя дори обяви неотдавна, че Световната банка ще прави инвестиции заедно с нея. Единственият начин действително да бъдат въведени стандарти за по-добро управление, освен необвързващите споразумения на хартия, е участието в такива организации като инвестиращ партньор на място.

Проектите, финансирани от АБИИ, ще създадат нов железен "Път на коприната", който постепенно ще стигне до Иран. Сега, след като Западът се насочи към вдигане на санкциите, Китай и другите търговски нации просто искат САЩ да се отдръпнат от пътя им, така че да могат да продължат да работят за достъп до бързо увеличаващото се градско и младо общество в Иран. Южна Корея сега е начело на групата големи нови инвеститори в Иран. Колкото по-дълго Западът се бави да смекчи ограниченията за собствените си компании за търговия и инвестиции с Иран, толкова по-голяма преднина ще получат другите страни и техните корпорации в установяването на иранския пазар.

Има множество малки и слаби страни в света, които зависят от Китай за близо две трети от чуждестранните инвестиции и изкупуването на по-голямата част от суровините, които изнасят. Мианма премина демократичен преход, приветстван от Запада, но местните компании все още са безпомощни, когато стане дума за намаляване на зависимостта на страната от Китай. Новото правителство на Шри Ланка бе избрано с обещания да преразгледа инфраструктурните договори с китайците, само за да установи, че няма търговска алтернатива, дори не и Индия. Изграждането на голямото китайско пристанище в (шриланкската столица) Коломбо и други проекти бяха подновени. Еквадор и Замбия са две бедни страни износителки на суровини, ипотекирали икономиките си в полза на Китай, които поемат все по-големи дългове към Пекин.

В геополитиката вече става дума по-малко за идеология и повече за търсене и предлагане, като политиката се оформя от този, който даде най-висока оферта. В такъв свят Западът трябва да направи повече от това да организира срещи на върха и помпозно да говори за ценности. Той трябва да се обедини и да превърне думите в дела.

Параг Хана, автор на новата книга „Connectography: Mapping the Future of Global Civilization”.

Източник: БТА