Лаура Ескивел: Ние сме същества, изпълнени с енергия, която вибрира и пее в съзвучие с цялата вселена

От първия момент в който клетката се е разделила на две и е предала целия си генетичен товар на новата клетка е започнало предаването на информация.

Понякога се питам дали това делене е било тихо или не, тъй като всяко движение, колкото и незабележимо да изглежда, произвежда звук или вибрация.

В Индия съществува предание според което, когато „нищото” се разделило на женско и мъжко, възникнал звукът АУМ и тази вибрация се предала през цялата вселена, създавайки времето и пространството. Традицията на Хиндуизма казва, че космосът е океан от вибрации.

Самия Питагор е казал, че всеки атом произвежда специфичен звук, ритъм, вибрация.

Земята пулсира ритмично, върти се, танцува в пространството следвайки едно постоянно, макар и бавно движение, до такава степен, че дори не го забелязваме. Това движение произвежда звук, който прониква във всички сфери. Земята пее и вибрацията на гласа й е записан във всяка частица на всяко живо същество, животно, растение, скала и минерал, с които съжителстваме на планетата. Вибрацията е енергия в движение, може би Земята преди милиони години е пожелала песента й да се чува силно и на далече и ни е дала живота за да вибрираме с нея. Или поне така обичам да си мисля в моментите когато съм заобиколена от тишина.

Обичам тишината, обичам да я слушам.

Когато не говоря и не чувам шума на света, когато не се движа, чувам дишането или биенето на сърцето си и ми е приятно да се нося по ритъма му. Понякога си мисля, че съм чула звука от движението на кръвта във вените ми, като държа да отбележа, че не употребявам и не пуша разни неща.

Маите са казали, че вселената е една вибрираща матрица, и че ако човек се включи по подходящ начин към нея, чрез пъпната връв на вселената, може за секунда да получи цялата информация която пожелае.

Когато разбрах за грандиозната визия за космоса на тази древна мексиканска цивилизация, за мое щастие вече съществуваше мрежата, иначе нямаше да проумея какво са имали предвид тези велики наблюдатели на небето, когато са говорили за напълно свързано космическо съзнание.

Не мислете, че всичко ми е ясно вече, продължавам да имам съмнения, примерно: какво са имали предвид под „пъпната връв на вселената”? Дали не става дума за някаква връзка с водната среда? За някакво водно течение движещо се между вибриращата матрица и телата ни? Или са имали предвид кръвта ни, която разнася реки от информация и прародителска памет до всяка клетка, докато пътува вътре в телата ни? Ако имаме предвид, че в телата ни има близо сто билиона клетки и сме изградени от 70% вода, и че звукът се предава във водата пет пъти по-бързо, отколкото по въздуха, можем да си представим какво се случва във вътрешността на телата ни по отношение на комуникацията.

Благодарение на откритията на Масару Емото от Япония, от скоро знаем, че мислите и емоциите ни могат да модифицират молекулярната структура на водата и дори да променят резонанса им, което ни позволява да разберем колко пряко човешките същества сме свързани с космоса.

Въпросът е как маите са се свързвали с това което те наричали „сърце на вселената” без компютри, мобилни телефони и технологии? Може би по това време в звездните нощи, които те наблюдавали толкова усърдно в пълна тишина, са успели да възприемат музиката на сферите и са открили, че музиката и математиката, както твърди Айнщайн, са ключа към информацията на цялата вселена.

Докато готвех тази реч за вас, си спомних за един домашен радиоапарат, който баща ми направи за мен, когато бях около 6 годишна. Той беше телеграфист и всичко свързано с електричеството и технологията го въодушевяваше. Той стана пряк свидетел на това как телеграфът промени комуникациите в цял свят, тъй като за първия път можеше да се получи мигновено информация, оттам насетне винаги беше в час по отношение на технологиите.

Спомням си много ясно вълнението, когато татко ми даде малкото домашно радио, беше една малка картонена кутийка, която във вътрешността си имаше намотка от медна нишка. От външната страна имаше кабел, който се допираше до чешмата и копче за намиране на радио честотата. За слушане бяха необходими слушалки, които в днешно време са много трудно откриваеми, пояснявам, че цялата тази информация съм я получила от интернет, тъй като на 6 години не знаех дори как се казва въпросният уред, важното бе, че можеше да слушам музика и прекарвах часове залепена за мивката вкъщи опитвайки се да хвана повече станции.

В детското си съзнание си представях, че в някакъв момент бих могла да уловя не само радиостанциите, но и скритите послания на звездите. И сега продължавам да си го мисля, но вече не е забавно, тъй като сега имаме изобилие от високо- технологични уреди, които са в състояние да прихванат дори едва доловимите ултразвукови вълни излъчвани от растенията, кристалите и звездите.

Важното тук не е анекдотът а фактът, че всички човешки същества обичаме да се взираме отвъд обсега на зрението и слуха ни. Ограничението, което телата ни налагат ни дразни. Може би това обяснява зашеметяващото развитие на технологиите по отношение на комуникациите. Искаме да стигнем все по-далеч, въпреки че аз лично, понякога имам усещането, че изоставам. Внукът ми, който е на 3 години се справя по-добре от мен с мобилния ми телефон.

Не че търся оправдание, но нека ви кажа, особено на по-младата публика в залата, че през 1950 г., когато съм родена, животът на тази планета беше съвършено различен. Точно така, нямаше нито телевизия, нито мобилни телефони, нито айподи, айпади, компютри, конзоли, микровълнови печки, нищо такова. В къщата на родителите ми нямаше дори телефон. Когато искахме да се обадим трябваше да идем до магазина на ъгъла и да платим за всяко обаждане.

Тъй като собствениците бяха добри хора, освен че слушаха всичките ни разговори, ни обичаха много и ни позволяваха да дадем номера им за да може роднините ни да се обадят при спешен случай.

Вкъщи се живееше спокойно, телефонът не звънеше денонощно и човек можеше да си слуша радио или просто да се радва на книжката. Като че ли тогава хората имаха време за себе си.

Например, баща ми, тъй като не трябваше да проверява фейсбук, да чете мейли или да играе Angry birds или да туитва, като се прибереше от работа си играеше с мен и сестрите ми и изкарвахме целите следобеди в записване на приказки на лентов магнетофон. Благодарение на това, сега можете да ме чуете на 6 години в ролята на кръстницата на Пепеляшка.

Когато дъщеря ми Сандра се роди, вече не използвахме стария магнетофон, а модерен касетофон „Сони” и можете да я чуете как си пее песни, които тя сама си измисляше. Сега пък, след раждането на внука ми, не съм записала нищо. Старият касетофон с който се оправям или няма батерии, или микрофонът не му работи, и тъй като не се доверявам на цифровите записи предпочитам да се обява за некомпетентна по въпроса.

Същото е със снимките, имам семейни албуми от далечната 1860 г. Една от любимите ми снимки е направена в момента в който проходих. Впоследствие баща ми купи кино камера и с нея запечата незабравими моменти от детството ни. Когато дъщеря ми се научи да ходи вече имахме камера формат супер 8 и снимах първите й стъпки. Похарчих цяло състояние за да запиша филмите от 8 на супер 8, после на VHS, после на DVD, а сега ще трябва да ги обърна в цифров формат, за да мога да споделя спомените с внука ми.

Напоследък загубих интерес към покупката на нови уреди. За какво да си купувам апарат, който след година вече ще е остарял? Или пък компютър, чиито програми няма да са съвместими със стария ми айпод? Или пък принтер, за който вече няма тонери? Или пък да колекционирам филми във формат, който ще остарее и няма да мога да намеря апарат, на който да ги възпроизвеждам? Най-много съжалявам за това, че снимките са цифрови, преди човек запазваше негатива и си поръчваше копие когато пожелае.

Сега почти няма студия за копиране на старите снимки. Имам цифрови снимки на внука ми, които не съм извадила и се притеснявам, че файлът ще бъде изтрит, загубен или кой знае какво, включително че аз самата мога да ги изтрия. Скоростта с която се сменят машините с по-нови, после други, и други, и пак други ме замайва и обърква.

Не ме разбирайте грешно, не съм срещу технологията, напротив, въодушевява ме до такава степен, че през 1995 г. „Законът на любовта” , втората ми книга, бе публикувана като първия мултимедиен роман. Продаваше се с включени комикс и диск и в определени моменти на историята читателят чуваше или виждаше същото, което и героят. В онзи момент това внесе малко объркване, тъй като за първи път се правеше такъв експеримент в литературата, хората ми казваха, че съм изпреварила времето си но аз мисля, че просто нямах технологията предлагана от айпад. Мисля да се възползвам и да издам нова версия на „Законът на любовта” във версия за айпад.

Не съм от групата писатели отричащи електронните книги, мисля че те предлагат големи възможности и трябва да се възползваме по-добре от тях, работя по този въпрос. Мисля, че технологиите предлагат безкрайни възможности, обичам да пътувам с айпада и да нося музиката ми и любимите ми книги, но не позволявам на технологиите да ме заслепят.

Примерно, виждам че съвремените младежи чатят или туитват непрекъснато, което им създава илюзията, че са много добре свързани, според мен обаче, са започнали да губят умението за комуникиране със събеседника си. Виждам, че се хранят с родителите си и братята и сестрите си без да общуват. Имат нужда да участват във всичко с всички, но не и с тези, които са до тях.

Новите поколения от големите градове се страхуват от тишината. Прекъсването на тока предизвиква панически страх или симптоми на абстиненция. Не могат да си представят живота без компютър или мобилен телефон в ръка. Ограниченията във възприятието, които само по себе си тялото налага са се изострили, и естествената му способност да се свързва с космоса е атрофирала пропорционално на технологичния напредък.

Парадоксалното е, че сме свидетели на епохата на най-голям обмен на информация между хората, а същевременно наблюдаваме ефектите от липсата на контакт между човешките същества. По същия начин, от една страна, страдаме от разрушителните ефекти от липсата на единно планетарно съзнание, а от друга, сме свидетели как възникват социални движения в туитър, които предизвикват мигновена и единна обществена реакция.

Радвам се как потребителите на туитър създават гражданско съзнание, но ме притесняват проявите на агресия и омраза, които понякога се генерират в туитър. Независимо от негативните или позитивни страни свързани с употребата им, организациите създадени от социалните мрежи се сриват без ток. Без интернет, членовете им не могат да си комуникират.

За съжаление, сред толкова много имейли, сред толкова много есемеси, вече бъркаме думите, шепота и тишината, и продължаваме да настояваме, че сме човешки същества, нуждаещи се от машини за да се свързваме с другите и по този начин демонстрираме разделението си във времето и пространството. Забравили сме как да се свържем с вселената от която сме част, вече не помним времето, когато всичко беше едно. Ако бяхме способни да си спомним мелодичния ритъм на вибриращата матрица, която ни е създала, щяхме да прогледнем отвъд зрението ни и щяхме да си дадем сметка, че сме част от едно цяло невидимо, което ни обгръща и че сме взаимно свързани с нея, че сърцето ни тупти в ритъм със сърцето на вселената.

Щяхме да си дадем сметка, че не се нуждаем от компютри и мобилни телефони и че в самите нас се съдържат нужните елементи за да няма прекъсване във вечния информационен поток който се предава от клетка на клетка, от звезда на звезда, от вселена на вселена. Че сме същества изпълнени с енергия, която вибрира, резонира и пее в съзвучие с цялата вселена.

Не мислите ли, че би било страхотно да се свържем чрез пъпната връв на космоса и да получим цялата необходима информация гратис? Нямаше ли да е гениално ако технологията, вместо да ни превръща във все по-зависими, ни превръщаше в домашни радио апарати , които използват водата в телата си за да получават информацията, в дишащи айпадове, в мощни сателитни антени излъчващи постоянната си пулсираща песен, във вечни твърди дискове в които цифровите образи никога не се губят, в айподове с неограничено количество гигабайтове в които звучи цялата съществуваща музика, включително тази на сферите? Не би ли било страхотно да загърбим статута си на подчинени на новите технологии потребители, за да си върнем мисълта, светлината и паметта на вселената?

Би било страхотно, нали? Но докато го постигнем, май нямам избор освен да си купя новия айфон и новия айпад.

Известната мексиканска писателка прочете това есе по време на тазгодишната церемония M-Tel Media Masters в НДК.