Магията на държавните дългове

"…Мир, лесни данъци и поносимо правораздаване; всичко останало ще се получи от естествения ход на нещата“.

Адам Смит, 1776

Класика и съвремие

Когато Смит споменава тези условия на благоденствието и на ролята на държавата, правителствените разходи на кралството са около 22% от БВП, бюджетът не е балансиран, но е на излишък от 2% (защото трябва да се изплащат дългове от водене на две войни). Най-същественият правителствен разход е флотът – около 140 хиляди души работят в този отрасъл, заедно с армията разходът около 68% от бюджета. Държавната администрация, включително кралският двор изразходват около 5%. Останалото е за лихви по дългове.

Правителственият дълг през 1776 г. е 106.3% от БВП.

Но в Камарата на общините се обсъждат горе-долу същите проблеми като днес: предимствата пред континенталните икономики и състоянието на държавните разходи, на

държавните компании като East India Company (нещо като държава в държавата, за около 250 години), на образованието и здравеопазването и какво да се прави с относително малоимотните поданици.

Присъства и един дебат, който е много подобен на днешните обсъждания (на континента, не толкова във Великобритания) на ТПТИ: за да се подпомогне държавната East India Company на Североамериканските колонии трябва да се наложат мита и данъци. Още същата година те възбуждат военен конфликт и историята по-нататък е известна. През 1784 г. дългът на Великобритания е 155% от БВП. Почти същия като този на Гърция днес, само че без войни.[i]

Днес в света няма нито една страна, която да е осъществила и поддържа този идеал на Адам Смит. В самата Великобритания през бюджетните разходи са за осем пъти повече функции на правителството. Разходите за отбрана са около 6%, дългът е 90.6% от БВП (също без войни), бюджетът е на дефицит от 2% от БВП (след 3.3% през м.г.). Общият дял на правителствените разходи е 45% от БВП.

За да се разбере къде се е загубил идеалът на Смит, не е лошо да напуснем историята на Обединеното кралство и видим как се е променила логиката на управление на

публичните финанси и дълг.

Магията

И през 18., и през 19. век в публичните финанси на света господства философията на скъперничеството. Правителствата, повечето не-републикански, в общи линии спазват принципа на семейните финанси: харчиш толкова, колкото можеш да изкараш (да събереш от данъци). Когато вземат назаем, най-вече за водене на войни, през следвоенните години държавните бюджети са с ниски и съкратени разходи за администрация, с малко други функции и на профицит, за да се върне дълга. След това бюджетите се балансират.

След първата световна война философията се променя – публичните финанси стават разточителни и направо прахоснически. Това си има своите обяснения. Но ми се струва по-важно да покажа логиката, механизма и кривите стимули в управлението държавните дългове.

Правителствата, независимо от формата на управление, има три начина да финансират своите разходи: данъци, дълг (емисия на дълг) и печатане на пари. (Има и четвърти начин – да правят бизнес, създават предприятия и т.н., но той рано или късно се свежда до един от тези три способа.)

Данъците и дългът са две страни на едно и също, но имат своите особености. Оставяйки настрани емисията на пари, става дума за следното.

При първия начин (данъците) разходите се финансират от текущи данъчни приходи. Онези, които ги плащат по някакъв начин присъстват при вземането на решения за това какви да са разходите и при самото харчене. Независимо от държавното управление, те могат да изразят мнение, да харесват решенията за дълго или за определено време, да смятат за правилно или не облагането с данъци, а когато не им харесва – да спрат да ги плащат, да гласуват с краката или да се разбунтуват. От античността до наши дни историята познава около 370 данъчни бунта.

При втория начин, нещата се усложняват, поне за данъкоплатците. Да вземем най-масовата съвременна практика – емисията на държавен дълг. Тук магията се състои в това, че:

• купувачът на дълг заделя процент от частен доход и го прехвърля на дадено правителство срещу обещан доход в бъдеще;
• действието е напълно рационално, което се състои в частен избор с обществен резултат – този който купува дълга не участва лично в управлението на правителствените разходи;
• чрез продажбата частния доход е станал правителствен приход, частният доход е обобществен, макар и да се предполага, че това става за определен период от време;
• от „мой“ ресурсът е станал „наш“, макар всъщност да е на разположение на онези, които решават в момента; в представителните демокрации – докато им трае мандатът;
• купувачите на дълга са преотстъпили някому другиму правото да разпредели ресурса, но не се интересуват, кой ще бъде бенефициент от това разпределение (интересът на купувачите се смята за защитен от обещаните доходност и падеж);
• иначе казано правителството получава три „права“: 1) да обещае нещо на други бенефициенти, 2) да насочи към тях ресурса и 3) да попита някой друг да финансира дохода на купувачите при конкретния падеж или да предоговори плащанията за по-късно;
• в някакъв смисъл ресурсът остава частен, намира се в разпореждане на онези, които решават в момента;
• накъсо: те „получават правото“ да отложат разхода по преразпределението на обществени облаги за бъдещи периоди от време и съответно да платят на купувачите на дълг с данъците, които някой друг ще трябва да събира от данъкоплатците, които не присъстват в момента на сделките по емисията на дълг.

В крайна сметка правителствата, държавите, за които се смята, че не фалират, фалират само тогава, когато вторият начин на финансиране на правителствените разходи се върне към изначалния – т.е. когато някое правителство трябва да събере данъци. Т.е. фалитът е винаги за чужда сметка.

Интересно е, че както правителствата, така и данъкоплатците рядко си вземат поука. Ако това се случва, то е само за известно време. Казаното по-горе поне донякъде обяснява защо това е така.

То показва и защо идеалът на Смит, изказан преди 240 години все още има пътеводно значение във философията на публичните финанси.

Всъщност точните разсъждения на Адам са следните.

„Нищо повече не е предпоставка за издигане до най-висока степен на богатство от най-ниска степен на варварство освен мир, лесни данъци и поносимо правораздаване; всичко останало ще се получи от естествения ход на нещата. Правителствата, които осуетяват този естествен ход на нещата, или насила ги насочват в друга посока, или се стремят да принудят общественият напредък да достигне определена цел, са неестествени и за да действат по този начин, се задължават да бъдат потиснически и тиранични“.