Молба за щастие

Едва ли има нещо друго, към което толкова много да се стремим в живота и което непрекъснато да ни се изплъзва. Може би заради нашата променяща се представа за щастие. Много често си мислим, че то ще дойде като постигнем успех в бизнеса. После разбираме, че единствено сме удовлетворили амбицията си. Трудно е да кажем предварително какво ще ни направи щастливи.

Преди време съвсем неочаквано по телефона ме потърси Андрю Гроув, бившият президент на „Интел”. Беше прочел един от материалите ми в Харвард. Попита ме дали бих могъл да говоря пред хората му и да обясня научните си изследвания и какво биха могли да спечелят от тях.

Зарадван, отлетях за Силициевата долина и се появих в уреченото време, само за да чуя как Гроув казва: “Виж, станаха разни неща. Можем да ти отделим само десет минути”. Отвърнах, че не ми стигат – трябват ми поне пълни тридесет минути. На десетата минута от изложението, Гроув ме прекъсна рязко: “Виж какво, това ни е ясно. Кажи ни простичко, как можем да печелим повече?”. Настоях за още десет минути.

Тогава разказах накратко историята на стоманенолеярните компании, които в началото са атакували най-ниския сектор на пазара – арматурните конструкции. След това са се придвижили към високия сектор, подкопавайки позициите на утвърдените производители на стомана. Гроув се обади: “Прекрасно, разбрах го. А що се касае за нашата компания...?” Отговорих: Защо не разработите евтин процесор, с ниски характеристики, който да се цели в дъното на пазара? „Интел” пусна Селерон .

От това просто решение, представено в по-малко от 20 минути, компанията спечели милиони долари. Бях ли щастлив от това, че за рекордно кратко време намерих толкова важно за компанията решение. Или напротив – чувствах се пренебрегнат, защото по никакъв начин не участвах в разпределението на голямата печалба. Може би

и едното, и другото. Това преживяване оказа огромно влияние върху мен. Когато по-късно хората поискваха да знаят как мисля, че трябва да постъпят, рядко давах директен отговор. Вместо това описвах как работят принципите на успеха в други отрасли. След това хората най-често казваха: “Ясно ни е”, след което отговаряха на собствения си въпрос с много повече разбиране, отколкото аз бих могъл. Това винаги ми е носело удовлетворение. А на част от екипите – успех.

Често съм разсъждавал върху това какво ни прави щастливи. За себе си съм формулирал два въпроса. Ще ви ги подаря и на вас. Задавайте си ги и вероятно ще стигнете там, където искате да бъдете.

Първо, как мога да съм сигурен/на, че ще бъда щастлив/а в кариерата си?

Второ, откъде да знам със сигурност, че взаимоотношенията ми с моя партньор и със семейството ми ще са траен източник на щастие?

Нека поразсъждаваме малко по първия въпрос. Представете си как бизнес дама тръгва сутрин за работа с относително високо самочувствие. Връща се у дома след десет часа във фирмата.

Чувства се неоценена, разколебана и непълноценна. Ясно е как пониженото самочувствие се отразява на начина, по който се държи с децата си.

После си представете следващия ден, когато тя се прибира вкъщи с високо самочувствие – усещайки, че е научила много, че постигнатите от нея неща са стойностни и са зачетени, и че е изиграла значима роля за успеха на важни начинания. Ето връзката между работата и семейството, между офиса и щастието, между ролята ни на мениджъри, съпрузи и родители. Очевино едно влияе на другото, както и обратно.

Мениджмънтът може да бъде най-благородната професия на света, която носи най-много удовлетворение и щастие, ако се упражнява правилно. Никое друго занимание не предоставя толкова много начини

да помогнеш на другите да се учат и да израстват, да поемат отговорност, да получат признание за постигнатото и да дадат приноса си за успеха на екипа.

Все повече студенти започват следването си, смятайки, че кариерата в бизнеса означава купуване, продаване и инвестиране. Колко жалко! Правенето на сделки не носи онази трайна възвръщаемост, която идва с изграждането на личностите.

Но ние сме устроени така, че за нас най-неоспоримите доказателства, за това че се движим напред са в кариерата ни. Създаваме продукт, транспортираме го, завършваме чертеж, провеждаме презентация, реализираме продажба, преподаваме, издаваме вестник, плащат ни, повишават ни. За това имаме време и то ни носи удовлетворение.

Точно обратното - влагането на време и енергия в отношенията с брачния партньор или с децата обикновено не ни дава това усещане, че сме постигнали нещо значимо.

Децата правят бели всеки ден. И реално, ще трябва да минат не по-малко от двайсет години, преди човек да скръсти ръце и да си каже: “Възпитах добър син или добра дъщеря.” Може да пренебрегвате взаимоотношението със съпруга или съпругата, а в ежедневен план по нищо не личи, че нещата се разпадат. За съжаление хората, които искат да постигнат успехи обикновено влагат прекалено много в работата си – въпреки че близките взаимоотношения и любовта са най-мощният и траен източник на щастие. Затова често и не успяват.

Отрезвяването идва с годините, когато осъзнаваме пропуснатите възможности за щастие и успех в семейството. Да вземем възпитанието на децата - най-простите средства, които родителите могат да използват, за да накарат малките си деца да ги слушат, са силовите. Но през тийнейджърската възраст настъпва момент, когато на тях не може повече да се разчита. И това е моментът, когато родителите усещат колко добре би било ако още от най-ранна възраст се бяха занимавали с децата си, изграждайки култура в дома, в която те инстинктивно да проявяват взаимно уважение, да слушат родителите си и да избират правилно как да постъпят. Семействата имат култура, също както и компаниите. Успехите във взаимоотношенията се градят именно на тази култура. Както и щастието в семейството – ако имате време да го забележите и ако държите на него.

И накрая още един поглед към щастието. Навремето ме помолиха да преподавам смирение в Харвард. Това беше нова дисциплина и влизайки при студентите ги помолих да опишат

най-смирения човек, когото познават. Направи ми впечатление една характерна черта на описаните: всички те имаха високо самоуважение. Знаеха кои са, и се чувстваха добре от това. Смирението не е поведение или отношение на фалшива скромност, а се определя от уважението, с което се отнасяме към другите.

Дали смирението е вид щастие. Едва ли. Но то е начин да се почувстваш добре със себе си.

През миналата година ми откриха рак. Това ме изправи пред опасността животът ми да приключи по-рано, отколкото бях планирал. Слава Богу, в момента изглежда, че ще ми се размине. Но преживяното ме накара да осъзная нещо важно. Изправен пред заболяването, разбрах, че начинът по който се измерва животът не е чрез доларите. Смятам, че така ще бъде и с всички вас. Не се тревожете колко известни и успешни сте станали. Замислете се колко са хората, които обичате и които ви обичат, на които сте помогнали да станат по-добри. Щастието зависи от това дали живеете в хармония с офиса, със семейството и със себе си.

Клейтън Кристенсен

КЛЕЙТЪН КРИСТЕНСЕН е професор по бизнес администрация в Бизнес училището на Харвард. Световно известен е с изследванията си за иновациите. Роден в Солт Лейк Сити, Юта. Бакалавър по икономика в Университета Бригъм Йънг, магистър по приложна иконометрия и икономика на възникващите пазари от Оксфордския Университет и по администрация от Харвардския бизнес факултет. Има докторска степен по стопанска администрация от Харвард.