Ну, памятник, погоди...

 Първо – аз съм противник на разрушаването на паметника на Съветската армия. Считам, че е особено важно в центъра на София да има артефакт, посветен на една мракобесна епоха, която за жалост все още определя съдбата на България. За да не забравяме и за да не се объркваме. А и не на последно място, защото и без това останаха малко паркове и градинки в този град и защото на мястото на анонимния съветски ботуш има голяма вероятност да израсне мол или бизнес център с много персонализиран собственик. Добре е тийнейджърите, които карат ролери и скейтове около този стоманено-бетонен идеологически Колос с глинени крака да го приемат откъм смешната му страна, а да не се събират с бабите и дядовците си и да му се идолопокланят. За сведение на апологетите на „Българо-Съветската дружба” – под бетонното чудовище няма НИТО ЕДИН погребан съветски войник. Той е просто инструмент за подчинение на държава, която над 70 години имаше двама основни врагове – собствения си народ на първо място и цялото човечество – на второ, но не по важност...

Второ – аз съм твърд привърженик на превръщането на паметника в платно на уличното изкуство. Това стимулира творческия потенциал и показва, че националният комплекс може и да бъде преборен – може би не утре, но един ден. Ако някой американски стрийт-арт творец предложи да направи Статуята на свободата Мики Маус за седмица или месец – вероятно ще получи Федерална субсидия, Конгресна награда или нещо подобно, а снимките мигом ще обиколят света и ще направят от Ню Йорк оше по-желана туристическа дестинация. Ние обаче предпочитаме света да ни асоциира с турските нужници и си ги браним ревниво като национален (и туристически) символ.

Но в България винаги има кой да се погрижи за това идолопоклоническият паметник да продължи да се издига все така черно-сив и мрачно-диалектичен в центъра на столицата – и с пари, и с бърза реакция. Но има няколко по-страшни паметника, които се охраняват по-добре и няма шанс да станат стрийт-арт. Един от тези паметници трови Бургаския залив и произвежда едни от най-скъпите горива в цяла Европа – за една от най-бедните нации в Европа. Друг такъв паметник (недостроен) стои на Дунава, за да започне да произвежда ток за Европа – евтин за европейците, скъп за нас, българите. Трети паметник (инсталация от тръби) пренася освободителен природен газ из цялата страна – най-същественият му елемент е „кранчето”, което може да свали кое и да е българско правителство и да „назначи” следващото. Ето тези постсъветски паметници са страшните и тях всъщност трябва да разрушим заедно с комплексите, които са ни формирали...

Интересно е, че организацията, която почисти за една нощ паметника на една несъществуваща вече армия от несъществуваща вече държава, вече повече от 15 години не намира време и средства да възстанови един друг паметник в София – този в Докторската градинка. От него изчезнаха металните венци и някак свикнахме, че няма нужда да сме признателни на руските лекари от Освободителната война. За Русия обаче явно руските лекари не са толкова важни – важни са съветските принципи за държане в страх и безизходица.

И все пак, ще напомня стиховете на един руски поет, който е отрицание на всичко съветско – „Я, памятник себе воздвиг, нерукотворный...” Те, неръкотворните паметници, са тези, които имат значение...