Опълченците на Шенген

Не знам дали ви е правило впечатление, че в българската история повечето забележителни събития – и славните, и срамните – са свързани с малки географски топоси. Например Сан Стефано – все още тайничко подсмърчаме по границите на България, определени със санстефанския договор; а Сан Стефано днес е един от кварталите на мегаполиса Истанбул, и то от по-крайните квартали.

Дори още хан Аспарух с идването си избрал една блатиста и комареста местност накрая на Дунава (Онгъла), където се захванал да гради държава. И като че ли кармично ни е обременил да имаме неговите мащабни намерения, а обикновено да си стоим в някой ъгъл и да мърморим, че никой не ни пуска да развихрим гения си.

Поредното фатално селце в българската история се казва Шенген. Още през 90-те, когато да се пътува до Европа беше свързано с получаването на заветна „Шенгенска виза” това място започна да тегне над нас като мрачна историческа прокоба. И тъй като българските политици обичат да драматизират своите „подвизи” и добре знаят, че сме свикнали да гледаме на селцата като на сакрални исторически места – тази година се подготвят да ни изиграят една батална Шенгенска епопея.

Да представят изостаналата ни политическа култура като титаничен конфликт за справедливост; да ни убедят, че този път сме си научили уроците, държим се прилично и вече не трябва да стоим в ъгъла. Дори и да не стане и да си останем извън Шенгенския договор – пак е добре, защото българите винаги сме си били мазохисти и си обясняваме неуспехите с лошотията на другите. Важното е, че в година на избори ще е имало драматизъм, който да събуди електората от апатията на ежедневието.

Проблемите обаче не са в Шенген. Те са си тук и ние си знаем не по-зле защо ни отказват all inclusive членство в Европейския съюз. Прекалено малко държава, реформи за цяр, правосъдие колкото да не е без хич, корупция докъдето ти стига погледа и маса хора, на които им е писнало от всичко това и са готови да побегнат от всичко това.

Защото ако една дръжава се е присъединила към Шенгенския договор, всеки неин гражданин би могъл да спи на пейка в парка на коя да е друга държава и никой нищо не може да му каже на въпреки. Проблемът е, че никоя държава не иска да й спим по пейките, а да ги използваме по предназначение – за един по-спокоен живот и за да седим на тях, докато децата си играят щастливи наоколо.

Подгответе се за една година, в която „Шенген” ще се повтаря като мантра. За добро и за лошо, от управляващи и от опозиция. А ние с притаен дъх ще трябва да гледаме театрото и да чакаме „технически подготвени за членство” „политическото решение за това”.

Без да сме разбрали, че ако не сложим в ред държавата си, просто няма политическа воля, която да приеме безобразията, които вършим или които позволяваме на политическия елит да върши с мандата, който сме му дали. Няма да има поети, които да възпеят шикалкавенето и отбиването на номера пред партньорите ни в ЕС; няма да има опълченци, които да замерят с трупове на пациенти и умрели от мизерия пенсионери евробюрократите; няма да има кой след 100-ина години да издигне „Шенгенска панорама”, където потомците да се дивят на тези драматични събития.

И все пак – горе главата! Като прагматични и предприемчиви хора, специализирани в оцеляването, ще изгледаме и това представление, ще ръкопляскаме вяло, но учтиво и ще се върнем към реалността. В която, макар да сме българи, на всички ни се иска да поживеем по-европейски...

Д-р Боян Кутевски