Приоритетите на България

Политиците обичат бъдещето. И като времева, и като граматическа категория. Бъдещето е зона не само на мамещите блянове, но и на пълното освобождаване от всички проблеми на настоящето. В бъдещето можеш да поставиш куп неща, които в настоящето не можеш. В бъдещето не съществуват напреженията на настоящето, в което трябва да се избира, където ресурсите са ограничени, където доброто решение за един със сигурност се оказва не толкова добро за друг. Затова устойчива патология на политическия ни живот са бързите и наред с това палиативни реакции на настоящите проблеми и безкритичното прехвърляне на повечето позитиви в бъдещето. Бъдещето се превръща в склад на вещите, които изглеждат нелепо в настоящето и наред с това съществуват в онова „друго” време, могат да бъдат показвани, разказвани винаги когато има или няма нужда от това. Въпреки екзистенциалната нищета на бъдещето това работи! Защото

човек има нужда от мечти… И защото основна функция на лидерите е да водят напред - там, където никой не познава пътя, нито къде всъщност е той.

Никой не поставя под съмнение ролята на политическите водачи да артикулират и водят към бъдещето. Напротив. Те трябва да управляват настоящето съобразно знаците на бъдещето. Искам да кажа, че ако последните 20 години политиците се справят по-добре или по-зле с настоящето, повечето не издържат изпита за бъдещето. Проблемите на бъдещето са не по-малко отговорни от справянето с настоящите проблеми. Тежката машина на обществените и икономическите отношения изисква месеци, а понякога и години, за да се настрои в правилната посока. Освен това не може да се движиш в две или три посоки едновременно, трябва да избереш една. Простата техническа зависимост показва, че ако към 2015 г. искаме още една магистрала на север, подготовката за нея трябва да започне сега. Трябва да се направи предпроектно проучване, да се възложи проектиране, да се осигури финансиране… Ако считам, че на България са необходими специалисти в сферата на палеонтологията, подготовката им е трябвало да започне преди две години и т.н. Затова детайлно намерение и знание за посоката, в която ще се движим, е критично необходимо. Позабравено от времето на зрелия социализъм,

планирането се завърна тихо, но безкоментарно, преди и след членството на България в ЕС. Инициатор в случая беше не дълбоко приет логически или ценностен аргумент, а изискването за ползване на средствата от ЕС.

За 7-годишните програмни периоди на ЕК наред с решението за отпускане на конкретна сума средства се изисква формулирането на конкретни цели и приоритети, конкретен подход и дейности, дори конкретни проекти – важни за страната и важни за ЕС, особено в контекста на т.нар. кохезия (сближаване). Дали поради осъзната необходимост (според Хегел това е свободата), или заради простата зависимост, „за да получите пари, трябва да имате план и цели”, държавата започна да планира.

Стратегията „те ни дават, ние трябва да вземем колкото се може повече” символизира примитивно-консумативния модел на възприемане на средствата от ЕС, защото парите в случая са средство, за да се постигнат определени цели. Но, моля ви, щом имаме нужди, вероятно имаме и цели… или по-скоро блянове. В плановите и стратегическите документи (над 150 на брой), които определят бъдещето на България до 2013 г. и след това, е

пожелано практически всичко. Развиваме и магистралите, и железниците, и морския транспорт, и авиацията, с непрестанни усилия се борим с всички социални проблеми, земеделието и информационните технологии увеличават дела си в БВП, чудно за сметка на кой отрасъл, защото и индустрията, и услугите, и туризмът увеличават дела си (вероятно единственото възможно обяснение е, че БВП нараства няколко пъти). Дори и в такива конкретни документи като текстовете на 7-те оперативни програми и всички документи по Закона за регионалното развитие, които трябва да са обвързани с конкретни източници на финансиране, отново се наблюдава планова дисперсия на разходите, пределно широк набор от цели, което демонстрира не толкова широк кръгозор, колкото липса на конкретна визия… Да планираш не означава да пилееш позитивна енергия във всички посоки, а да приоритизираш. Да приоритизираш означава да избереш какво ще е приоритет. И понеже безспорно определено живеем в свят на ограничени ресурси, означава да признаеш и

кое няма да бъде приоритет. Това безспорно носи политически щети в настоящето (каква подкрепа очакваме от някой, който е обявен за неприоритетен), но е един по-ефективен поглед към бъдещето. Средствата от ЕС за програмния период до 2013 г. са над 10 млрд. евро (без националното съфинансиране). Това е не повече от 10% от всички публични разходи на държавата за същия период и наред с това е (и вероятно ще остане) над половината от разходите за инвестиции. Средствата от ЕС са най-мощният фактор за реформи през последните 20 години не само като целенасочено финансирани проекти за подобряване на административния капацитет, а по логиката „учене чрез правене”. От 3 години на българските министерства, агенции, общини и др. им се налага да спазват други, по-високи професионални стандарти в работата си, свързани с прозрачност, планиране, отчетност, устойчивост и т.н. В този смисъл средствата от ЕС сами по себе си не могат да бъдат „закуската за шампиони”, но спокойно могат да бъдат наречени „адреналиновата инжекция”, от която и публичната сфера, и икономиката ни имат нужда. Нормален е непрекъснатият интерес към въпроса какъв процент от тези средства сме усвоили, но да похарчиш определено количество пари все още не означава, че си

направил нещо добро. По-важен е въпросът в името на какви приоритети и за какви цели харчим пари и още повече какви цели трябва да посочим за следващия програмен период (2014 – 2020 г.). Не само защото изпълнението на подобни цели може да бъде финансирано, а защото това са целите, които искаме да постигнем.

Степени на свобода

Изборът на цели и приоритети, които ще се финансират в съответната държава членка, най-просто може да се представи като пресечната част от множествата на българските национални приоритети и тази на ниво ЕС.

Което означава, че ЕС ще финансира само това, което е в рамката на целите на съюза, означава и че не всички приоритети на страната може да бъдат осигурени със средства от ЕС. За избор на приоритетите от „зоната на пресичане” трябва добре да се познават намеренията на ЕС за следващия програмен период, доколкото те очертават „реалистичната рамка” за значителна част от дейностите, които ще бъдат финансирани и осъществени през следващото десетилетие. Каква част от приоритетите на ЕС можем да изпълним в България, не е излишен въпрос. Ако ползваме като ориентир целите на стратегията „Европа 2020”, ще разберем, че политиката на съюза в следващото десетилетие ще е ориентирана към: интелигентен растеж - изграждане на икономика, основаваща се на знания и иновации; устойчив растеж - насърчаване на по-екологична и по-конкурентоспособна икономика с по-ефективно използване на ресурсите; приобщаващ растеж - насърчаване на икономика с високи нива на заетост, която да създава условия за социално и териториално сближаване. Това очевидно са теми, които

не може да не харесаме и да не припознаем. Подобни приоритети обаче не изчерпват нуждите на страната. Трудно е да си представим как в тези рамки се финансира строителството на магистрали и високоскоростни пътища. Затова на всички срещи на министрите, отговорни за бъдещето на кохезионната политика, България настоява към тези приоритети специално за новите страни членки да бъде включена и базисната инфраструктура. Приоритет за съюза за следващия програмен период ще е т.нар. зелена инфраструктура (напр. релсов електрически транспорт), което е добре, но за страни като България продължава да стои въпросът какво се случва с нуждите ни от незелена инфраструктура. Разбира се, интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж плюс базисна инфраструктура не изчерпват реалистичния списък с цели за страната ни. Пределно общите формулировки вероятно дават информация къде искаме да стигнем, но не и какъв е пътят дотам. А и да не забравяме, че публичното финансиране също се отличава с недостиг, т.е. средствата са едва достатъчни за постигане на целта или често съвсем недостатъчни.

Затова не просто се налага, а имаме изконното право и задължение да избираме точните сценарии за развитието си.

Имаме право да пожелаем всичко, но нямаме възможност да постигнем всичко (това в вярно, но доста тегаво изречение). Някой от сценарните детайли са в сферата на очевидното, като линиите на редовете по листа, по който ще пишем – образованието, здравеопазването, базисната инфраструктура… Подобни приоритети може да бъдат коментирани само от гледна точка на въпроса „как”, а не на въпроса „дали”.

Приоритизиране

Размишлявайки за секторите на икономиката или за социалните предизвикателства, се налага да избираме. Липсата на избор предполага пълна дисперсия на разходите, което не води до значим краен ефект (ситуацията е сравнима с домакинство, което всеки месец си купува нов тостер, ютия и мобилен телефон и по тази причина никога не може да събере пари, за да си купи автомобил). Държавата трябва да реши кой сектор от икономиката съдържа потенциала да е „мотор на растежа” през следващото десетилетие. Това не означава всички останали отрасли да бъдат обречени на невнимание, но редно е да има т.нар. приоритетни отрасли, които да бъдат

обект на особено внимание от страна на държавата. Вероятно не толкова като директно финансиране (субсидии), а чрез всички други форми на опосредстваната държавна подкрепа – образование (приоритетна подготовка на кадри), развитие на науката, публична инфраструктура, пряко свързана с работата им. Тук очевидности няма. За да се извърши подобно приоритизиране, е необходимо да се отчетат наличният и прогнозният потенциал на икономиката, световната икономическа конюнктура, конкуренцията, исторически фактори и др. И ако голяма част от държавните решения изискват и логическо мислене, и креативност, тук нещата приличат повече на партия триизмерен шах.

И със сигурност трудът на най-висококвалифицираните експерти няма да е достатъчен. Необходима е и визия.

Как се кара в мъгла

Както казва еврокомисар Кристалина Георгиева, когато обстановката е несигурна, когато е мъгливо, търсим габаритите на друг автомобил, който кара пред нас, за да не загубим пътя в непрогледното. Т.е. следваме моделите на тези, които се движат напред в мъглата. Подобна рецепта вероятно носи успех, ако си говорим за излизане от кризата, и не може да ни помогне много при изчистването на чисто националните приоритети. Карането в мъглата след някой, който успешно напредва в нея, може да ни заведе на място, където не искаме да се озовем. Кой сценарий е приложим в България? Ирландски, френски, немски? Вероятно можем да научим по нещо от всеки и наред с това са съвършено неприложими.

Българският сценарий

Информационните технологии (заради икономическите сантименти отпреди 20 години и добрите млади специалисти, които все още живеят в България), земеделието и/или туризмът (заради безспорния естествен потенциал на страната ни в тези сектори), производство (заради ободряващите сигнали от този сектор)? Допълнително ни затруднява

опитът от последните години – оценявайки ефекта от вложените в земеделие средства, установяваме, че през трите години на членството са предоставени 1,58 млрд. лв. субсидии, което е 24 пъти повече от помощта за сектора, оказвана в предходния 6-годишен период. В същото време секторът отчита спад на добавената стойност (15,4% кумулативен реален спад в края на 2009 спрямо 2006 г.), производителността на труда намалява с 15,6%. Подобни данни далеч не означават, че земеделието няма потенциал, а по-скоро че системата за подкрепа не е адресирана по най-добрия начин и/или че има външни негативно влияещи фактори, които не са преодолени. И доколкото е израз на малодушие да се примирим със сценария, че „понякога нещата просто се случват”, за начало може да следваме пътя на капката като вариант да се движим в правилната посока на къси разстояния. Да следим виталитета на различните браншове в икономиката и да помагаме на най-добрите като вариант да максимизираме положителните ефекти от тяхната работа.

Подобен подход се прилага масово, не предполага драматични колебания и може да ни доведе до големия поток. Наред с това капката може да се разбие в сухата земя, невинаги краткосрочните тенденции определят устойчива посока.

Избирането на

успешна стратегия за развитие на държавата е като избора на цел в живота или например на професия. Освен тежката дума на експертите, визията на политиците, волята на суверена (невинаги е едно и също с това, което правят политиците) тук има нужда от думата на бизнеса и гражданите. Не че последните два могат да формират единно становище по въпроса, но без капаните и мъдростта на колективните желания (осъзнати или неосъзнати) трудно може да бъде взето адекватно решение. Всъщност въпросът с приоритизирането е по-важен от приемането на магистрален нов закон или промяна на конституцията. Не заради възможните икономически последици и/или отговорността, а заради предпочитанието къде искаме да работят децата ни – син инженер или дъщеря лаборантка, син – началник-смяна, монтажник или обслужващ вятърни турбини или фотоволтаици, да бъдат агроном, аниматор, рецепционист, програмист, екскурзовод… И понеже за да има обществена дискусия, трябва провокация, аз безразсъдно смело ще вляза в тази роля. Според мен България следващото десетилетие ще живее от земеделие, специализиран туризъм, някой видове индустрия, фармация, енергетика (ВЕИ). И да не забравяме, че модерният цвят на следващото десетилетие ще бъде зеленият. Не защото така е записано в „Европа 2020”, а защото зелените технологии са икономически по-ефективни, пазят околната среда, предполагат по-малки публични плащания и не на последно място са по-устойчиви. И последно, преди смазващия въпрос

какво не бива да забравяме е въпросът как. А дори и да предстои дебат по първия въпрос, отговорът на втория е съвсем ясен. Структурата трябва да е проста – всички 7 оперативни програми събрани в една Агенция за развитие; близка – междинни звена на териториално ниво; прогнозируема – политически стерилна, устойчива и професионална в управление на инвестиционния процес администрация.

2014 г. е отвъд хоризонта на всекидневните ни намерения, но добрият мениджър не оставя нещата просто да се случват. Той има план, дори и после планът да бъде опроверган от случващото се. Планът дава цел, мобилизира и синхронизира усилията на всички в една посока. А по-лошо от бездействието е само движението без посока. Затова трябва да започнем сега.

ТОМИСЛАВ ДОНЧЕВ е министър по управление на средствата от ЕС. Бивш кмет на Габрово. Бил е програмен директор в институт „Отворено общество”, консултант по европейските програми, редактор в Радио Габрово и учител по социология, психология, логика и етика в хуманитарна гимназия „Св.св. Кирил и Методий” във Велико Търново. Завършил е Великотърновския университет.